Парижката Света Богородица
- Автор: Юго Виктор
- Язык: болгарский
- Переводчик: Лилия Сталева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Парижката Света Богородица». Краткое содержание книги:
Всички романи на Юго представят категоричната увереност на твореца, че цялото човечество постепенно и непоколебимо възхожда към светлината, че всички същества се чувствуват привлечени от лъчите на тази светлина и че няма кътче в света, в което тя да не може да проникне.
Като завиха по една улица, до ушите им долетя звукът на баско дайре. Отец Клод чу, че офицерът каза на Жеан:
— Гръм и мълния! Да побързаме!
— Защо, Феб?
— Страх ме е да не би циганката да ме забележи! — Каква циганка?
— Малката козичка.
— Смералда?
— Точно тя, Жеан. Все забравям дяволското й име. Да побързаме, защото ще ме познае. А не искам да се спирам с нея по улиците.
— Познавате ли я, Феб?
Архидяконът видя как Феб се ухили, наведе се към ухото на Жеан, прошепна му нещо и избухна в смях, като тръсна победоносно глава.
— Нима? — изненада се Жеан.
— Кълна се в душата си! — отвърна Феб.
— Тази вечер?
— Тази вечер.
— Сигурен ли сте, че ще дойде?
— Луд ли сте, Жеан. Нима може да има някакво съмнение?
— Щастлив жандарм сте вие, капитан Феб!
Архидяконът чу целия този разговор. Зъбите му загракаха. Видим трепет пробягна по тялото му. Той се спря за миг, подпря се като пиян на един уличен стълб и пак тръгна след веселите гуляйджии.
Когато ги настигна, те не говореха вече за циганката, а пееха с все гърло старата песничка:
Гуляйджиите момчета бесят ги като телета.
VII. МОНАХЪТ ПРИВИДЕНИЕ
Прословутата кръчма „Евината ябълка“ се намираше в Университета, на ъгъла на улица „Рондел“ и улица „Батоние“. ОС ширна схлупена зала в приземния етаж със сводест таван, подпрян в средата с дебела дървена колона, боядисана в жълто. Навсякъде маси, лъскави калайдисани кани по стените, множество посетители, цял рояк леки жени, прозорец откъм улицата, лозница пред вратата, а над вратата — ябълка и жена, нарисувани върху ярка тенекия, ръждясала от дъжда, закачена на желязна пръчка, около която се люшкаше при всеки полъх на вятъра. Този ветропоказател, увиснал над паважа, беше фирмата.
Свечеряваше се. Кръстопътят тънеше в мрак. Кръчмата със запалените си свещи блещукаше отдалеч като ковашка пещ в тъмнината. През счупените прозорци долитаха пиянски викове, звън на чаши, ругатни, крамоли. Зад запотените от топлината стъкла се мяркаха смътно стотици лица. От време на време избухваше гръмък смях. Забързаните по работа минувачи отминаваха, без да погледнат шумната кръчма. Сегиз-тогиз само някое дрипаво хлапенце се повдигаше на пръсти до перваза на прозореца и подхвърляше в кръчмата старата подигравателна закачка, с която по онова време сподиряха пияниците: „В тръните пияните-заляните!“
Един мъж обаче се разхождаше невъзмутимо пред шумната кръчма, поглеждаше непрекъснато вътре и не се отдалечаваше нито крачка, подобен на часовой на пост. Широк плащ го закриваше чак до носа. Беше го купил преди малко от вехтошаря до „Евината ябълка“, за да се защити навярно от студа на мартенската вечер, а може би и за да скрие дрехите си. От време на време той се спираше пред мътното стъкло с оловна решетка, ослушваше се, надзърташе и тропаше с крака.
Най-сетне вратата на кръчмата се отвори. Той като че ли чакаше точно това. Излязоха двама гуляйджии. Светлината, струяща през отворената врата, озари за миг развеселените им лица. Мъжът с плаща се притаи под един вход от другата страна на улицата.
— Гръм и мълния! — възкликна единият от тях. — Скоро ще удари седем часът. А тогава имам среща.
— А пък аз ви казвам — изфъфли другият с надебелял език, — че не живея на улица „Неприлични думи“, indignus qui inter mala verba habitat163. Моето жилище е на улица „Жан Пен Моле“, in vice Johannis-Pain Mollet. И ако твърдите противното, вие сте по-рогат и от носорог. Всекиму е известно, че който яхне мечка, не се бои вече от нищо, но вие, виждам, душите все към сладкото, също като Сен Жак дьо л’Опитал.
— Драги ми Жеан, вие сте пиян! — забеляза другият.
Пияният отвърна, залитайки:
— Приказвайте каквото щете, Феб, но доказано е, че Платон приличал в профил на ловджийско куче.
Читателят позна вече навярно нашите двама славни приятели, капитана и студента. Изглежда, че човекът, който ги дебнеше в тъмнината, също ги позна, защото той следваше бавно всички лъкатушения, които капитанът описваше заради младежа. По-закален пияч, Феб бе останал напълно трезв. Подслушвайки внимателно, мъжът с плаща долови изцяло следния интересен разговор:
— Кълна се в Бакхус! Постарайте се да вървите направо, господин бакалавър! Нали знаете, че трябва да ви оставя. Имам среща с една жена.
163
Недостоен е, който живее сред неприлични думи (лат.). Б. пр.