Парижката Света Богородица
- Автор: Юго Виктор
- Язык: болгарский
- Переводчик: Лилия Сталева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Парижката Света Богородица». Краткое содержание книги:
Всички романи на Юго представят категоричната увереност на твореца, че цялото човечество постепенно и непоколебимо възхожда към светлината, че всички същества се чувствуват привлечени от лъчите на тази светлина и че няма кътче в света, в което тя да не може да проникне.
— Кой е? — извика фъфлещ глас.
— Кълна се в тялото господне! В главата господня! В червата господни! — закрещя капитанът.
Вратата се отвори тутакси и пред очите на двамата мъже застана старица със старовремска лампа в ръка. Треперливи и двете. Бабичката беше превита на две и облечена в парцали. Главата й с малки очички под дрипавата забрадка се тресеше. Старицата бе цялата набръчкана — лицето, ръцете, шията. Устните й бяха хлътнали навътре, около устата й стърчаха кичури бели косми — същинска котешка муцуна. Вътрешността на бордея беше също така разкапана, както и собственицата му. Избелени с тебешир стени, черни греди на тавана, порутено огнище, паяжини по всички ъгли, куп разклатени маси и базкраки столчета по средата, едно мръсно дете, въргалящо се в пепелта, а в дъното — дървена стълба, която завършваше с капак на тавана. Когато се вмъкна в бърлогата, тайнственият спътник на Феб вдигна плаща си чак до очите. Междувременно капитанът, продължавайки да ругае като сарацин, побърза „да разиграе на слънце златното екю“, както казва нашият дивен Рение.
— Дайте ми стаята на света Марта — каза той.
Старицата започна да го ласкае като монсеньор и прибра екюто в едно чекмедже. Това беше монетата, която мъжът с черното наметало бе дал на Феб. Когато бабичката се обърна, рошавото дрипаво момченце се приближи чевръсто до чекмеджето, взе оттам екюто и сложи на негово място едно сухо листо, което откъсна от купчината съчки.
Старицата направи знак на двамата благородници — както ги нарече тя — да я последват и се качи по стълбата пред тях. Когато стигна до горния етаж, тя сложи лампата си върху един сандък и Феб, свикнал с разположението на къщата, отвори една врата, която водеше в тъмното килерче.
— Влезте тук, драги — каза той на другаря си. Човекът с плаща се подчини, без да отвърне нито дума.
Вратата хлопна зад него. Той чу, че Феб я затвори с резето и миг след това слезе със старицата по стълбата. Светлината изчезна.
VIII. УДОБСТВОТО НА ПРОЗОРЦИТЕ, ГЛЕДАЩИ КЪМ РЕКАТА
Клод Фроло — защото ние предполагаме, че читателят е по-умен от Феб и е разбрал, че в това приключение няма друг монах привидение освен самия архидякон, — Клод Фроло се придвижи пипнешком в тъмното скривалище, където го бе залостил капитанът. Това беше едно ъгълче, оставено от архитекта между покрива и вътрешната разделна стена. Вертикалното сечение на тази „кучешка колибка“, както я бе нарекъл Феб, би представлявало триъгълник. Впрочем нямаше нито прозорче, нито капандура и наклонената плоскост на покрива не позволяваше да се стои прав. Клод клекна в прахоляка и мазилката изхруптя под краката му. Главата му гореше. Той опипа около себе си с ръце и се натъкна на парче стъкло. Сложи го на челото си и хладината то поосвежи.
Какво ставаше в този миг в тъмната душа на архидякона? Само той и бог биха могли да знаят.
В какъв съдбоносен ред въставаха в мисълта му Есмералда, Феб, Жак Шармолю, младият му, тъй обичан брат, изоставен от него в калта, архидяконското му расо, доброто му име, изложено може би на гибел у Фалурдел, всички тези образи, всички тези представи? Не бих могъл да ви кажа. Едно е сигурно — тези мисли се преплитаха зловещо в съзнанието му.
Той чакаше от четвърт час. Струваше му се, че е остарял с четвърт век. Внезапно стъпалата на дървената стълба заскърцаха. Някой се качваше. Капакът се повдигна, показа се лампа. В проядената от червеи врата на скривалището му имаше широка цепнатина. Той долепи лице до нея. Така можеше да вижда всичко, което ставаше в съседната стая. Старицата с котешкото лице се подаде първа в отвора е лампа в ръка, после Феб, сучещ мустаците си, и най-сетне трето лице — изящната и хубава Есмералда. На свещеника му се стори, че тя изплува из земята като ослепително видение. Клод потрепера, очите му се забулиха, вените му забиха лудо. Всичко около него се въртеше и бучеше. Той не виждаше и не чуваше нищо. — Когато се опомни, Феб и Есмералда бяха сами, седнали на дървения сандък до лампата, която осветяваше двете младежки лица и жалкия нар в дъното на таванската стаичка.
До нара имаше прозорче, през чието стъкло, издънено като паяжина, върху която е валял дъжд, прозираше къс небе и лупата, излегнала се в далечината върху ложе от меки облачета.
Девойката бе зачервена, тръпнеща, смутена. Дългите й сведени клепки засенчваха поруменелите й бузи. Офицерът, към когото тя не смееше да вдигне очи, сияеше. Тя чертаеше несъзнателно и с пленителна несръчност несвързани линии по сандъка, без да откъсва поглед от върха на пръста си. Краката й не се виждаха. Козичката бе клекнала върху тях.