Парижката Света Богородица
- Автор: Юго Виктор
- Язык: болгарский
- Переводчик: Лилия Сталева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Парижката Света Богородица». Краткое содержание книги:
Всички романи на Юго представят категоричната увереност на твореца, че цялото човечество постепенно и непоколебимо възхожда към светлината, че всички същества се чувствуват привлечени от лъчите на тази светлина и че няма кътче в света, в което тя да не може да проникне.
— Добре де! Оставете ме! Аз виждам звезди и огнени копия. А вие ми приличате на замъка Даммартен, който се пръсва от смях.
— Кълна се в брадавицата на баба ми, Жеан, стига сте дрънкали врели-некипели. Имате ли още пари?
— Господин ректор, никаква грешка няма, малката месарница, parva bucheria.
— Жеан, приятелю Жеан! Нали знаете, че съм определил среша на малката при моста Сен Мишел и че мога да я заведа само при Фалурдел, сводницата, която живее до моста. Трябва да й платя за стаята. Тази дърта мошеница с побелели мустаци няма да ми я даде на доверие. Жеан! Милост! Нима изпихме цялата кесия на кюрето? Не ви ли е останал нито един парижки дьоние?
— Съзнанието за добре прекараните часове е справедлива и сладка подправка за яденето.
— Ах, ненаситен търбух! Край на дрънканиците! Кажете, дяволе Жеан, останала ли ви е още някоя монета? Дайте, пусто да остане, иначе ще ви претършувам, макар и да сте прокажен като Йов и крастав като Цезар!
— Господине, улица „Галиаш“ излиза от едната страна на улица „Верьори“, а от другата на улица „Тисьорандьори“.
— Е да, драги ми Жеан, точно така, улица „Галиаш“, отлично. Но, за бога, елате на себе си! Трябва ми едно парижко су, и то не след седем часа.
— Ах ти, студент антихрист! Дано те удушат с червата на майка ти! — извика Феб и блъсна грубо пияния студент, който се изхлузи край стената и се строполи меко върху паважа на Филип-Август. С остатък от братско състрадание, което никога не напуща пияниците, Феб изтърколи с крака си Жеан до една от „възглавниците за бедните“, които провидението винаги държи на разположение край всички улични камъни в Париж и които богаташите наричат презрително „купчина смет“. Капитанът настани главата на Жеан върху една полегата купчина кочани от зелки и хлапакът тутакси захърка с великолепен бас. Все още ядосан, капитанът избъбри на горкия заспал учещ:
— Ти си виновен, ако дяволът те отнесе с колата си!
И той се отдалечи.
Човекът с плаща, който продължаваше да го следи, се спря за миг над легналия студент, като че раздвоен и нерешителен. После въздъхна дълбоко и тръгна по следите на капитана.
И ние като тях ще оставим Жеан да спи под благосклонния поглед на звездите и ще тръгнем подире им, ако читателят няма нищо против.
Когато излезе на улица „Сент Андре дез-Арк“, капитан Феб забеляза, че някой върви подире му. Извивайки случайно поглед, той видя някаква сянка, която се местеше зад него по стените. Той се спря и сянката спря. Той тръгна отново и тя тръгна след него. Това не го разтревожи особено много. „Какво от това — каза си. — Нямам нито грош!“
Пред фасадата на колежа Отьон Феб се спря. Той бе започнал в този колеж учението си и по стар шегаджийски ученически навик не можеше да мине пред сградата, без да нанесе на статуята на кардинал Пиер Бертран, изваяна вдясно от портала, оскърблението, от което тъй горчиво се оплаква Приап в сатирата на Хораций: „Olim truncus eram ficulnus.“164 Капитанът правеше това с такова настървение, че надписът: „Eduensis episcopus“165 — се беше почти заличил. Той се спря прочее пред статуята като друг път. Улицата беше съвсем безлюдна. Докато пристягаше презрамките си, обърнал лице към вятъра, Феб видя, че сянката се приближава бавно към него, толкова бавно, че той успя да забележи, че е с плащ и с шапка. Като се приближи до него, тя се спря и застина неподвижно, по-неподвижно от статуята на кардинал Бертран. Но очите й, пълни с неопределена светлина, каквато нощем излъчват котешките зеници, бяха устремени към Феб. Капитанът беше смел и съвсем не би се уплашил от крадец с кама в ръка. Но тази движеща се статуя, този вкаменен човек вледени кръвта му. Тогава из града се носеха слухове за някакъв монах привидение, който бродел нощем из парижките улици. Той смътно си припомни тези истории. Остана няколко минути вцепенен, после пръв наруши мълчанието, смеейки се пресилено.
— Господине, — обърна се той към сянката, ако — сте крадец, както предполагам, вие ми напомняте рибар, попаднал на орехова черупка. Аз съм потомък на разорено семейство, драги. Отбийте се по-добре встрани. В параклиса на този колеж се съхранява едно парче от Христовия кръст, обковано в сребро.
Ръката на сянката се подаде изпод плаща и се вкопчи в китката на Феб като нокти на орел. В същото време сянката заговори:
— Капитан Феб дьо Шатопер!
164
Някога бях маслинено дръвче (лат.). — Б. пр.
165
Отьонски епископ (лат.). — Б. пр.