Парижката Света Богородица
- Автор: Юго Виктор
- Язык: болгарский
- Переводчик: Лилия Сталева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Парижката Света Богородица». Краткое содержание книги:
Всички романи на Юго представят категоричната увереност на твореца, че цялото човечество постепенно и непоколебимо възхожда към светлината, че всички същества се чувствуват привлечени от лъчите на тази светлина и че няма кътче в света, в което тя да не може да проникне.
Капитанът беше облечен много изящно. Яката и маншетите му бяха украсени богато е надиплени дантели — връх на елегантността по онова време.
Кръвта на отец Клод така силно напираше в слепите му очи, че той едва можеше да чува какво си говорят.
(Разговорите между влюбените са банални. Безконечно „обичам ви“. Музикална фраза, доста бедна и безцветна за равнодушния слушател, когато не е украсена с фиоритури. Но Клод не слушаше равнодушно.)
— О — казваше девойката, без да вдигне очи, — не ме презирайте, монсеньор Феб. Чувствувам, че не постъпвам хубаво.
— Да ви презирам ли, хубаво дете! — отвръщаше офицерът с благосклонна и изтънчена любезност. — Да ви презирам! Но защо?
— Задето доядох с вас.
— По този въпрос, хубавице, не сме на едно и също мнение. Не би трябвало да ви презирам, а да ви мразя.
Девойката го погледна ужасена.
Да ме мразите! Но какво съм сторила? Задето трябваше тъй дълго да ви моля. ]
— Уви! — промълви тя. — Не исках, защото нарушавам обета си… Няма да успея да намеря родителите си… муската ми ще загуби своята сила. Но какво значение има това? Каква нужда имам сега от баща и майка?
Докато говореше така, тя гледаше капитана с големите си, влажни от радост и нежност черни очи.
— Дявол да ме вземе, ако разбирам нещо! — възкликна Феб.
Есмералда замълча за-миг, после от очите й се изплъзна сълза, а от устните й — въздишка, и тя промълви:
— О, монсеньор, аз ви обичам.
От младата девойка се излъчваше такова силно ухание на невинност, такова обаяние на непорочност, че Феб не се чувствуваше много удобно край нея. Последните й думи обаче го насърчиха.
— Вие ме обичате! — каза възторжено той и хвана египтянката през кръста. Беше чакал само удобен момент.
Свещеникът забеляза жеста му и опита с крайчеца на пръста си острието на камата, която бе скрил на гърдите си.
— Феб — мълвеше циганката, отстранявайки кротко от колана си настойчивите ръце на капитана, — вие сте добър, великодушен, хубав. Вие ме спасихме, мене, нещастното, загубено в Бохемия дете. Отдавна, мечтаех за офицер, които ми спасява живота. Мечтаех за вас, преди да ви познавам, мой Феб, Моят, любим имаше хубава униформа като вас, благородно изражение и шпага. Вие се казвате Феб. Какво хубаво име. Обичам името ви, обичам шпагата ви, извадете шпагата си, Феб за да, я видя.
— Какво дете сте! — възкликна капитанът и извади с усмивка шпагата от ножницата.
Циганката погледна дръжката, острието, сиря се с пленително любопитство на вензела върху дръжката и целуна сабята.
— Ти си шпага на храбрец — й каза тя. — Обичам моя капитан.
Феб пак се възползува от случая, за да сложи на красивата наведена шия една целувка, която накара девойката да се изправи, алена като череша. Свещеникът скръцна със зъби в мрака.
— Феб — поде циганката, — оставете ме да ви говоря. Походете малко, за да ви видя в цял ръст и да чуя звъна на шпорите ви. Колко сте хубав!
Капитанът стана, за да й направи удоволствие, и й се скара с доволна усмивка:
— Но вие сте същинско дете! Ами я ми кажете, прелестно девойче, виждали ли сте ме в парадно облекло?
— Уви, не — отвърна тя.
— Виж, то е действително красиво.
Той седна отново до нея, но много по-близо от по-рано.
— Слушайте, миличка…
Египтянката го удари лекичко няколко пъти с хубавата си ръка по устата, жест, пълен с детинска игривост, грация и безгрижие.
— Не, не, няма да ви слушам. Обичате ли ме? Искам да ми кажете дали ме обичате.
— Дали те обичам, ангел мой! — възкликна капитанът и почти коленичи. — Тялото ми, кръвта ми, душата ми, всичко е твое, всичко е за тебе. Обичам те и никога не съм обичал друга освен тебе.
Капитанът толкова пъти бе повтарял тази фраза в не един подобен случай, че я изтърси на един дъх, без паметта да му измени нито веднъж. При това страстно обяснение циганката вдигна към мръсния таван, който изпълняваше функцията на небе, преливащия си от неземно блаженство поглед.
— О! — прошепна тя. — В такъв миг човек би трябвало да умре.
Феб обаче намери, че „мигът“ е много подходящ да си открадне още една целувка, която подхвърли на ново изпитание злочестия архидякон в неговия ъгъл.
— Да умре ли! — провикна се влюбеният капитан. — Какво говорите, прекрасно ангелче! Ами че точно в такъв миг трябва да се живее, в противен случай Юпитер е най-обикновен страхопъзльо! Да умреш в началото на нещо тъй сладко! Триста дяволи! Що за шега! Съвсем не е така. Слушайте, скъпа Симилар… Есменарда… Извинете, но името ви е толкова необикновено, сарацинско, че не мога да се оправя с него. То е като храсталак, в който всеки път се заплитам.