Среднощни приливи
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Среднощни приливи». Краткое содержание книги:
На юг експанзионисткото кралство Ледер с ненаситна и хладнокръвна алчност е погълнало всички свои по-малко цивилизовани съседи. Всички, освен един народ — Тайст Едур. Защото Ледер се приближава към едно отдавна предречено възраждане — от кралство и отдавна изгубена колония на Първата империя към Преродената империя. Затова народът му е вперил алчния си поглед на север, към богатите и плодородни земи и крайбрежия на Тайст Едур.
Дали под задушаващата тежест на златото или под острието на меча, Тайст Едур, изглежда, трябва да падне. Така поне е отредила Съдбата. Сред Тайст Едур — сред народа на Трул Сенгар — съществува поверие, че най-мрачните копнежи на духа идват с приливите от юг, а тези приливи идват посред нощ…
Война и измяна, магия и мит се сблъскват в тази зашеметяваща пета глава от величествената „Малазанска книга на мъртвите“ на Стивън Ериксън — монументално постижение, приветствано радушно от читатели и критици като епос на въображението и класика в жанра фентъзи.
— Аз умрях.
— Е, всеки дар си има цена — промълви Сакатия бог. — В този меч са вложени сили, Рулад Сенгар. Невъобразими сили. Но трудно се поддават на волята ти. Трябва да заплатиш за тях. В битка. Със смърт. Не, нека да съм по-точен. С твоята смърт, Рулад Сенгар.
Зацапаният меч незнайно как се озова в ръката на Сакатия бог и той го хвърли пред младия воин.
— Първата ти смърт вече дойде и с това уменията ти — силите ти — нараснаха. Но това е само началото. Вземи оръжието си, Рулад Сенгар. Ще понесеш ли по-лесно следващата си смърт? Вероятно не. Но с времето може би…
Уидал се вгледа в ужаса, изписан на лицето на младия воин, и зад него съзря проблясък на… амбиция.
„Не се извръщай, Качулати.“
И в един дълъг, замръзнал миг Уидал видя как амбицията лумна като пламък зад очите на Тайст Едур.
„Ах. Добре е избрал Сакатия бог. И все едно дали ще го отречеш, или не, Уидал, собствената ти ръка дълбоко е заровена в това. Много дълбоко.“
Димът се сгъсти, завихри се и за миг заслепи Уидал, докато Рулад Сенгар посягаше към меча.
Божия милост ли? Не беше убеден.
До четири дни посланичеството на ледериите щеше да пристигне. Две нощи бяха изтекли, откакто кралят-магьосник бе призовал Серен, Хул и Бурук Бледия на аудиенция на масата за пир. Бурук беше с повишен дух, развой, който не изненада Серен Педак. Търговците с по-обуздана алчност за печалба предпочитаха дългосрочната перспектива пред рискованите начинания. Винаги се намираха търговски хищници, жадуващи за раздори и печелещи от това, но Бурук Бледия не беше от тях.
Въпреки желанията на властите в Ледерас, привлекли Бурук за военната кауза, търговецът не искаше война. А след намека на Ханан Мосаг, че едурите ще търсят мир, смутът в душата му се беше уталожил. Проблемът беше иззет от ръцете му.
Ако кралят-магьосник искаше мир, чакаше го борба. Но доверието на Серен Педак към Ханан Мосаг беше укрепнало. Водачът на едурите беше умен и гъвкав. Нямаше да има никакви машинации в договора, никаква измама, съшита в тъканта на щедри заявления.
От раменете й бе паднало бреме и облекчението се вгорчаваше единствено от Хул Бедикт. Той трябваше да разбере, че желанията му няма да бъдат удовлетворени. Поне от страна на Ханан Мосаг. Ако толкова държеше на тази война, то тя трябваше да дойде от страна на ледериите. Ето защо, ако държеше да продължи по този път, Хул трябваше да смени позициите си. Да престане външно да е на страната на Тайст Едур и да се окаже прилепен към поне част от ледерийската делегация — фракция, характерна с присъщото й коварство и неутолима алчност.
Хул беше напуснал селището и сега бе някъде из горите. Тя знаеше, че ще се върне за срещата за мирния договор, но едва ли преди това. Не му завиждаше на трудния избор, пред който беше изправен.
С подновена енергия Бурук Бледия реши да се залови с продажбата на желязото си и затова помоли Аквитора да го придружи. Щом тръгнаха към ковачниците, с тях затътриха крака и трима нереки, всеки понесъл тежък железен слитък.
След пира в дома на краля-магьосник беше завалял проливен дъжд. Водата се стичаше на мръсни вади по каменните улици. Ръждиви облаци бяха надвиснали ниско над ковачниците, покрили с мазни сажди стените от камък и дърво. Роби, загърнати в дебели наметала против дъжд, щъкаха по тесните пътечки.
Серен поведе Бурук и слугите му към една масивна каменна постройка с високи и тесни като амбразури прозорци и с вход на три стъпки над каменната алея, обрамчен от колони от черно дърво, резбовано тъй, че да наподобява кован бронз, чак до вдлъбнатините и нитовете. Вратата също беше от черно дърво, инкрустирано със сребро и черно желязо, на архаични фигури — Серен подозираше, че са магически прегради. Обърна се към Бурук:
— Трябва първо да вляза сама…
Вратата изведнъж се отвори широко и тя се стресна. Отвътре излетяха трима едури и я подминаха. Тя зяпна след тях, удивена от напрегнатите им физиономии. Сърцето й се сви от страх.
— Върни нереките. Станало е нещо.
Търговецът не възрази. Махна с ръка и тримата нереки забързаха обратно.
Вместо да влязат в сградата на гилдията, Серен и Бурук тръгнаха по централната улица. Все повече едури излизаха от къщите или от страничните улички от двете страни на подстъпа към благородническия квартал. Всички мълчаха.
— Какво става, Аквитор?
Тя само поклати глава, спря и каза:
— Тук е добре.
Имаха добра видимост към улицата, на двеста или повече крачки. В далечината се бе появила процесия. Серен преброи петима воини Едур — единият накуцваше и се подпираше на тояга. Други двама теглеха по хлъзгавите каменни плочи две шейни. Четвърти крачеше малко пред останалите.