20 години по-късно
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Велчев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «20 години по-късно». Краткое содержание книги:
— Много късно — едва промълви младежът, — много късно!
Водата покри главата му и заглуши гласа му.
Раул се хвърли от коня си, остави го на съдбата му и с два-три замаха на ръцете стигна при благородника. Улови коня за юздите, вдигна главата му над водата; тогава животното пое по-свободно въздух и удвои усилията си, разбрало, че му идваха на помощ; в същото време Раул хвана ръката на младежа и я сложи върху гривата, за която той се улови с отчаянието на давещ се. Тогава уверен, че конникът няма да изпусне гривата, Раул се зае само с коня и го насочи към срещуположния бряг, като му помагаше да разсича водата и като го окуражаваше с викове.
Изведнъж конят се допря до плитчина и стъпи на пясъка.
— Спасен! — извика човекът с прошарената коса, като на свой ред стъпи на плитчината.
— Спасен! — механично повтори благородникът, като изпусна гривата и падна от седлото в ръцете на Раул.
Раул беше само на десет крачки от брега; той пренесе там припадналия благородник, просна го на тревата, разхлаби шнуровете на яката му и разкопча дрехата му.
След минута човекът с прошарената коса беше при него.
Най-после и Оливен се докопа до брега след много кръстения, а хората от сала се насочиха, доколкото им позволяваха силите, към брега с помощта на един прът, който намериха случайно.
Полекалека благодарение на грижите от страна на Раул и на човека, който придружаваше младия конник, животът се възвърна по бледото лице на умиращия. Той отвори очи и блуждаещият му поглед се спря върху човека, който го беше спасил.
— О, господине — извика той, — вас търсех: без вас бях загинал, сигурно загинал.
— Но както виждате, може и да се възкръсне, господине — каза Раул, — н ние всички се отървахме с едно къпане.
— О, господине, колко съм ви благодарен! — извика човекът с прошарената коса.
— А, вие сте тук, добри ми д’Арменж! Аз ви изплаших много, нали? Но сам сте виновен; вие бяхте мой възпитател, защо не ме научихте да плувам по-добре?
— Ах, господин графе — каза старецът, — ако ви се беше случило нещастие, никога не бих посмял да се явя пред маршала.
— Но как стана всичко това? — попита Раул.
— Много просто, господине — отговори тоя, когото бяха нарекли граф. — Ние бяхме преплували почти една трета от реката, когато въжето на сала се скъса. При виковете и движенията на превозвачите конят ми се уплаши и скочи във водата. Аз плувам лошо и не посмях да се хвърля в реката. Вместо да помогна на коня си, аз пречех на движенията му и вече се давех най-безславно, когато дойдохте точно навреме, за да ме измъкнете от водата. И тъй, господине, предлагам ви ако нямате нищо против, приятелство на живот к смърт.
— Господине — каза Раул и се поклони, — уверявам ви, че винаги съм на вашите услуги.
— Аз се казвам граф дьо Гиш — продължи младежът. — Баща ми е маршал дьо Грамон. А сега, когато знаете кой съм аз, ще ми направите ли честта да ма кажете кой сте?
— Аз съм виконг дьо Бражелон — отговори Раул и се изчерви, че не може да каже името на баща си, както направи граф дьо Гиш.
— Виконте, вашето лице, вашата добрина и вашата смелост ме привличат към вас; вие имате вече моята признателност. Да се прегърнем и ви моля да ми бъдете приятел.
— Господине, аз също ви обикнах от все сърце — отговори Раул и прегърна графа. — Моля ви, разполагайте с мене като с най-предан приятел.
— Сега кажете ми, виконте, къде отивате? — запита дьо Гиш.
— В армията на господина принца, графе.
— И аз също — извика във възторг младежът. — А, толкова по-добре, ще изпитаме заедно силите си за първи път.
— Добре, обичайте се един друг — каза възпитателят. — Вие дзамата сте млади, вие сте се родили без съмнение под една звезда и ви е било писано да се срещнете.
Младежите се усмихнаха с доверчивостта на младостта.
— А сега трябва да се преоблечете — продължи възпитателят. — Вашите слуги, на които дадох заповеди, щом слязоха от сала, трябва да са вече в странноприемницата. Сухото бельо и виното стоплят, да вървим.
Младежите не възразиха на това предложение. Напротив, те намериха, че е великолепно, и скочиха на конете си, като се гледаха и се възхищаваха един от Друг: бяха наистина двама изящни кавалери с гъвкави, стройни фигури, две благородни лица с открито чело, с кротък и горд поглед, с откровена н тънка усмивка. Дьо Гиш беше на около осемнадесет години, но на ръст беше не по-висок от петнадесетгодишния Раул.
Те си протегнаха спонтанно ръка, пришпориха конете си и изминаха един до друг разстоянието от реката до странноприемницата. Единият намираше розов и весел живота, който без малко щеше да изгуби, а другият благодареше на бога, че вече е успял да извърши в живота си нещо, което ще бъде приятно на покровителя му.