Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката

— Не съм — отвърна Мелинда нацупена и си наля второ уиски със сода, вместо както обикновено да помоли за това него.

Едва ли щеше да преживява много загубата на Джоуел Наш, понеже съвсем отскоро се познаваха, пък и той беше търговски пътник и дори в най-добрия случай не би се задържал за дълго. Друга беше работата с Ралф Гоздън. Вик се чудеше дали той ще се стресне така лесно като Джоуел, но реши, че си струва да опита.

Ралф Гоздън беше двадесет и девет годишен нелош художник портретист с малък годишен доход от една оглупяла леля. Наел беше къща край Милетвил (на тридесетина километра от Литъл Уесли) за една година, от която бяха изтекли само шест месеца. От четири месеца насам Ралф идваше средно два пъти в седмицата на вечеря у тях; намираше къщата им чудесна, храната — чудесна, грамофона — чудесен, и според него никой в Литъл Уесли или където и да било не можел да се сравнява по гостоприемство със семейство Ван Алън. А Мелинда редовно го посещаваше следобед, макар нито веднъж да не си призна, че отива при него. Два месеца така, докато накрая донесе портрета си, явно като обясняваше за многото следобеди и вечери, през които не си е била вкъщи, за да посрещне Вик. Портретът — разкрасена, набързо нахвърляна цапаница — висеше в стаята й. Вик забрани да го закачат в хола.

Лицемерието на Ралф отвращаваше Вик. Непрекъснато се опитваше да говори за неща, които според него трябваше да го интересуват, макар самият той да не се интересуваше от нищо извън това, което интересува обикновените жени, и зад лъжливото приятелство се опитваше да прикрие, че е любовник на Мелинда. Не че Вик беше против Мелинда да има любовници, но тя ги подбираше все разни безгръбначни идиоти като Ралф Гоздън и допускаше клюките да залеят града, като ги канеше у приятелите им и се срещаме с тях в бара на „Лорд Честърфийлд“, единствения бар в Литъл Уесли.

Един от непоклатимите принципи на Вик беше, че съпругата — като всеки човек — трябва да бъде оставена да прави каквото си иска, стига да не причинява никому болка и да изпълнява основните си задължения, т.е. да поддържа домакинството и да се грижи за децата, което Мелинда правеше — е, от време на време. Та нали хиляди женени мъже безнаказано въртяха любов, но трябва да се признае, че повечето го правеха без излишен шум. Когато Хорас се опита да го посъветва относно Мелинда и го запита защо „се примирява с такова поведение“, той отвърна на въпроса с въпрос: нима очаква от него да се държи като старомоден съпруг, който отритва жена си, сякаш е омърсена, настоява за развод, съсипва живота на детето си — и то за едно нищо и никакво удовлетворение на честта? На всички, които подмятаха това-онова за Мелинда, Вик даде да разберат, че смята поведението й за временно отклонение и колкото по-малко врява се вдига, толкова по-добре.

Обстоятелството, че Мелинда водеше тоя живот повече от три години, му създаваше в Литъл Уесли име на човек с търпението и снизходителността на светец, а това от своя страна ласкаеше самолюбието му. Знаеше, че според Хорас, Фил Кауан и всички, които бяха наясно с положението, т.е. едва ли не според всички държането му е необичайно, но му беше все едно. Всъщност се гордееше с него в страна, където повечето хора се стремят възможно най-много да си приличат.