Последна саможертва
- Автор: Мид Ричел (Райчел)
- Серия: Академия за вампири #6
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- Переводчик: Диана Янакиева Кутева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Последна саможертва». Краткое содержание книги:
Две раси вампири населяват нашия свят. Едните, мороите, са смъртни и влaдеят магиите със земни елементи. Другите, стригоите, са неживи и зли – хранещи се с невинни жертви. Дампирите – полувампири, полухора, са посветили живота си на мороите като техни пазители.
Лиса Драгомир е моройска принцеса. Тя е смъртен вампир с рядка дарба и неразрушима връзка със земните магии. Роуз Хатауей е дампир и най-добра приятелка на Лиса, обучаваща се да бъде неин персонален пазител.
ваше всички рани. С моите охлузени крака и псевдомозъчно
сътресение и на мен ми се прииска някой да ме беше тран-
сформирал от стригой.
Когато влязох, Соня се извърна. По лицето ѝ преминаха
различни емоции. Страх. Удивление. Разпознаване.
– Роуз? – Изрече го несигурно, сякаш се чудеше дали не
съм халюцинация.
Насилих се да се усмихна.
– Хубаво е отново да те видя. – Реших да не добавям: „Сега,
след като не заплашваш да изпиеш кръвта ми.“
Тя сведе поглед към ръцете си и заразглежда пръстите си,
сякаш бяха нещо вълшебно и прекрасно. Разбира се, след като
е била чудовище, може би да види отново „старите си ръце“,
беше наистина чудо. В деня след промяната Дмитрий не из-
глеждаше толкова крехък и уязвим, но със сигурност беше в
шок. Дали и тя се чувстваше по същия начин? Или, както бе
предположил Виктор, искаше отново да стане стригой?
Не знаех какво да кажа. Беше толкова странно и неловко.
– Сидни отиде до магазина – казах неуверено на Дмитрий. –
Освен това тя остана будна през цялата нощ, за да мога да се
наспя.
– Зная – отвърна той с лека усмивка. – Идвах веднъж да те
проверя.
Усетих, че се изчервявам, някак си засрамена, че съм про-
явила слабост.
– Ти също може да си починеш – казах му. – След като за-
кусиш, аз ще наглеждам нещата тук. Имам силното предчувст-
270
п о с л е д н а с а м о ж е р т в а
вие, че Виктор ще има неприятности с колата. Освен това Ро-
бърт много обичал зърнена закуска с ябълка и канела, така че,
ако и ти искаш, нямаш късмет. Не ми прилича на някой, който
обича да споделя с ближния.
Усмивката на Дмитрий стана по-широка. Соня рязко се на-
дигна.
– Тук има още един, който владее магията на духа – рече,
а в гласа ѝ отекна паническа нотка. – Усещам го. Помня го. –
Изгледа подред мен и Дмитрий. – Това не е безопасно. Не
бива да сте около нас.
– Всичко е наред. – Гласът на Дмитрий беше толкова не-
жен. Рядко говореше с този тон, но аз го бях чувала и преди.
Използваше го в най-отчаяните ми моменти. – Не се тревожи.
Соня поклати глава.
– Не. Вие не разбирате. Ние... ние сме способни на ужасни
неща. Към самите нас, към останалите. Затова се промених,
за да спра лудостта. И се получи... само дето стана много по-
лошо, макар и по друг начин. Нещата, които направих...
Ето ги пак, същите угризения, които терзаеха Дмитрий.
– Не си била ти – побързах да я уверя, донякъде изплашена,
че той ще ѝ каже, че и за нея няма изкупление, нито спасе-
ние. – Била си контролирана от нещо друго.
Тя зарови лице в шепите си.
– Но аз го избрах. Аз. Сама го направих.
– Бил е духът – възразих. – Трудно е да се бориш с него.
Както сама каза, той може да те накара да извършиш ужасни
неща. Не си разсъждавала ясно. Лиса през цялото време се
бори с подобни проблеми.
– Василиса? – Соня зарея поглед в пространството. Мисля,
че се ровеше в спомените си. Всъщност, въпреки несвързаните
ѝ приказки в момента, не вярвах, че е толкова нестабилна, както
малко преди да стане стригой. Чували сме, че лудостта, вслед-
ствие на духа, може да се намали и донякъде да се лекува. Мисля, че трансформацията бе просветлила временно част от мрака в
нея. – Да, разбира се. И Василиса също го носи в себе си. – Из-
върна се рязко към мен. – Помогна ли ѝ? Махна ли я оттам?
– Да – отвърнах, опитвайки се да подражавам на неж-
ността на Дмитрий. Двете с Лиса напуснахме „Свети Влади-
271
р и ш е л м и й д
мир“ за известно време, най-вече заради предупрежденията
на Соня. – Двете заминахме, а след това се върнахме и, ъ-ъ,
успяхме да спрем това, което я преследваше. – Не мисля, че
беше добра идея Соня да знае, че нещото – или по-скоро ли-
чността – преследваща Лиса, в момента седеше в дневната ѝ.
Направих крачка напред. – И ти също можеш да помогнеш на
Лиса. Трябва да узнаем дали...
– Не – прекъсна ме Дмитрий. Нямаше никаква нежност в
предупредителния поглед, който ми отправи. – Още не.
– Но...
– Още не.
В отговор го изгледах кръвнишки, но не казах нищо пове-
че. И аз исках да дадем на Соня нужното ѝ време за възстано-
вяване, но не можехме да чакаме вечно. Часовникът тиктака-
ше и трябваше да разберем какво знае тя. Имах чувството, че
Дмитрий щеше да е в състояние да ни даде тази информация
веднага след трансформацията си. Разбира се, той не е бил