Последна саможертва
- Автор: Мид Ричел (Райчел)
- Серия: Академия за вампири #6
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- Переводчик: Диана Янакиева Кутева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Последна саможертва». Краткое содержание книги:
Две раси вампири населяват нашия свят. Едните, мороите, са смъртни и влaдеят магиите със земни елементи. Другите, стригоите, са неживи и зли – хранещи се с невинни жертви. Дампирите – полувампири, полухора, са посветили живота си на мороите като техни пазители.
Лиса Драгомир е моройска принцеса. Тя е смъртен вампир с рядка дарба и неразрушима връзка със земните магии. Роуз Хатауей е дампир и най-добра приятелка на Лиса, обучаваща се да бъде неин персонален пазител.
земята. Никой не говореше. Не беше най-откаченото ми пре-
живяване, но определено беше странно.
След малко Сидни се върна с покупките и аз напуснах за
кратко компанията, за да се видя с нея. Ключовете на Виктор
отново бяха върху кухненския плот, което беше добър знак.
Сидни вадеше най-различни пакети с храна и ми подаде кутия
с дванадесет понички.
– Надявам се да ти стигнат – подхвърли.
Нацупих се на намека ѝ, но взех кутията.
– Когато свършиш, ела навън – казах ѝ. – Прилича на бар-
бекю на прокълнатите. Само дето... няма грил.
Тя ме погледна озадачено, но когато малко по-късно се
присъедини към нас, изглежда разбра какво имах предвид. Ро-
бърт си напълни купа със зърнена закуска, но нито Сидни,
нито Виктор започнаха да се хранят. Подадох една поничка на
274
п о с л е д н а с а м о ж е р т в а
Соня – първото нещо, което отклони вниманието ѝ от гледката
на двора. Тя започна да я върти между пръстите си.
– Не зная дали мога. Не зная дали мога да я ям.
– Разбира се, че можеш. – Припомних си как Дмитрий също
гледаше неуверено храната. – С шоколадова глазура е. Много
е вкусна.
Тя отхапа колебливо една малка хапка. Сдъвка я сигурно ми-
лион пъти и накрая преглътна. Затвори за миг очи и въздъхна.
– Каква сладост! – Бавно продължи да отхапва малки хап-
ки. Отне ѝ сякаш цяла вечност, за да изяде половината по-
ничка, и накрая спря. Дотогава вече бях видяла сметката на
три и нетърпението ми да свърша най-после някаква работа
нарастваше с всяка изминала минута. Една част от него се
дължеше на раздразнението от духа, а друга бе постоянното
ми безпокойство, породено от желанието да помогна на Лиса.
– Соня – заговорих мило, напълно съзнавайки колко адски
ще се ядоса Дмитрий, задето пренебрегвах инструкциите му. –
Искаме да поговорим с теб за нещо.
– Мм-хм – промърмори тя, а погледът ѝ се плъзна към ро-
яка пчели, кръжащ над цветовете на орловите нокти.
– Имаш ли роднина... някоя жена, която, ъ-ъ, да е родила
бебе преди време.
– Разбира се – отвърна тя. Една от пчелите отлетя от ор-
ловите нокти и кацна върху роза. Соня продължаваше да се
взира в цветето. – Много.
– Бъди по-точна, Роузмари – обади се Виктор. – Съвсем
точна.
Прехапах устни. Знаех, че избухването ми щеше да раз-
строи Соня. А навярно и Робърт.
– Това е било тайно бебе – продължих. – И ти си била посо-
чена като бенефициент на банкова сметка, за да се грижиш за
бебето... банкова сметка, открита от Ерик Драгомир.
Главата на Соня рязко се извърна към мен. В лазурносините
ѝ очи сега нямаше и следа от замечтаност и отнесеност. Мина-
ха няколко секунди, преди да заговори. Гласът ѝ беше студен
и твърд – не като гласа на стригой, но определено смразяващ.
С подобен тон обикновено отрязваш някого.
– Не, не зная нищо за това.
275
р и ш е л м и й д
– Тя лъже – рече Робърт.
– Не са ми нужни свръхестествени сили, за да го разбера и
аз – изсумтя подигравателно Сидни.
Пренебрегнах и двамата.
– Соня, известно ни е, че ти знаеш, и наистина е много
важно да намерим това бебе... ъ-ъ, дете. Личност. – Имахме
предположение за възрастта, но не бяхме стопроцентово си-
гурни. – Преди малко каза, че си се тревожила за Лиса. Това
ще ѝ помогне. Тя се нуждае от тази информация. Трябва да
узнае, че има още един жив член на семейството ѝ.
Соня насочи вниманието си отново към пчелите, но знаех,
че вече не ги гледа.
– Не зная нищо. – Гласът ѝ потрепери и нещо ми подсказа,
че може би не бива да я притискам. Не бях сигурна дали се
бои, или е на ръба да избухне от гняв.
– Тогава защо си посочена в банковата сметка? – Въпросът
зададе Виктор.
– Не зная нищо – повтори тя. Гласът ѝ би могъл да превърне
росата по декоративните дървета в ледени висулки. – Нищо.
– Престани да лъжеш – рече Виктор остро. – Знаеш нещо и
ще ни го кажеш.
– Хей! – възкликнах аз. – Замълчи. Ти нямаш право да я
разпитваш.
– Ти явно не се справяш особено добре.
– Млъквай, разбра ли? – Погледнах отново към Соня. По-
гледът ми се смекчи и се усмихнах. – Моля те. Лиса е в беда.
Това ще ѝ помогне. Преди малко каза, че искаш да ѝ помог-
неш, нали така?
– Аз обещах... – промълви Соня. Гласът ѝ бе толкова тих,
че едва го чувах.
– Обещала си какво? – подканих я. Търпение. Търпение.
Трябваше да си напомня да бъда спокойна. Не можех да рис-