Сбъдната любов
- Автор: Уорд Дж. Р.
- Серия: Братството на черния кинжал #11
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИБИС
- ISBN: 9786191570676
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сбъдната любов». Краткое содержание книги:
Внезапно Куин се сгуши до него, просто се строполи, сгънат на две, в скута на Блей. Част от съзнанието на Блей разбираше, че територията е опасна. Сексът беше едно – макар последиците да му се отразяваха много зле. Но спокойствието, когато бяха заедно, можеше да бъде разрушително. Точно затова изхвърча от спалнята предния ден.
С малката разлика, че тази вечер той контролираше положението. Куин бе този, който търсеше утеха, и Блей можеше да го отблъсне или да му я предложи, в зависимост от чувствата си: да разчиташ на някого нямаше нищо общо със задоволяването на нуждите.
На Блей можеше да се разчита. От него се излъчваше спокойствие и контрол. С него нямаше как да пропаднеш в бездната. И ако някой го знаеше със сигурност, това бе самия той. Господ бе свидетел на всичките години, които бе прекарал на дъното.
- Бих направил всичко, за да променя случилото се, - каза Блей, галейки гърба на Куин. – Неприятно ми е, че минаваш през това…
Думите бяха излишни. Останаха дълго така, а тишината в стаята започна да оформя пашкул около тях. От време на време античния часовник над камината иззвъняваше, а доста по-късно капаците на прозорците започнаха да се спускат.
- Иска ми се да можех да направя нещо, - каза Блей, когато стоманените панели се затвориха със щракане.
- По-добре тръгвай.
Блей се направи, че не го чува. Истината не беше нещо, което искаше да споделя, но в действителност нищо не можеше да го помръдне от мястото му – нито диви коне, нито насочени оръжия, ни пожарникарски маркучи или развилнели се слонове, дори заповед от краля нямаше да го накара да си тръгне. Една част от него беснееше срещу истината. Не заради Куин, а заради собственото му сърце. Бедата бе, че трудно можеше да спориш със собствената си природа – и сега го научаваше от първа ръка. Осъзна го, когато скъса със Сакстън; когато призна пред майка си; осъзнаваше го и сега, в този момент.
Куин изстена, надигна се и разтърка очи. Отпусна ръцете си и разкри зачервените си бузи и очи – плачът не бе причината. Несъмнено натрупаните през десетилетията сълзи се бяха излели предната нощ като сълзи на облекчение, че бе спасил живота на един баща. Дали не беше осъзнал през същата нощ, че Лейла не се чувства добре?
- Знаеш ли кое е най-трудното? – попита Куин и сега звучеше повече като себе си.
- Кое? – Изборът беше голям.
- Видях бебето.
Косъмчетата по врата на Блей се изправиха.
- За какво говориш?
- Нощта, в която Бранителите на честта дойдоха за мен и почти не умрях, сещаш ли се?
Блей се покашля леко – спомена беше студен и ярък, сякаш случил се преди броени часове. И въпреки това гласа на Куин звучеше спокойно, все едно говореше за нощ в клуба или нещо такова.
- А, да, спомних си. – „Оказах ти първа помощ на пътя”, помисли си той.
- Озовах се в Небитието… - Куин се намръщи. – Добре ли си?
„Да бе, точно така, супер съм”.
- Извинявай. Продължавай.
- Отидох там. Искам да кажа, бях като… ами, като това, което си чувал. Всичко е бяло. – Куин разтри лицето си отново. – Съвсем бяло. Навсякъде. Имаше врата и аз се приближих към нея – знаех, че ако натисна бравата, щях да се озова вътре и никога повече нямаше да се върна. Пресегнах се напред… и тогава я видях. На самата врата.
- Лейла? – прекъсна го Блей, който имаше усещането, че са го проболи в гърдите.
- Дъщеря ми.
Дъхът на Блей секна.
- Твоята…
Куин извърна поглед.
- Тя имаше… руса коса. Като на Лейла. Но очите ѝ… - Той докосна Блей. - …те бяха моите. Когато я видях, ръката ми се спря и внезапно отново се върнах на земята, там, отстрани на пътя. След това не си спомням какво стана. Но после, доста по-късно, Лейла изпадна в период на нужда и дойде при мен, и всичко си дойде на мястото. И аз си помислих, че така е писано. Съдба, нали се сещаш. Ако не беше така, никога не бих легнал с Лейла. Направих го само защото знаех, че ще имаме малко момиченце.
- Исусе Христе.
- Макар да се оказа, че през цялото време съм грешал. – За трети път разтърка лицето си. – Напълно съм грешал – и наистина ми се иска да не бях тръгнал по този път. Най-голямото съжаление в живота ми – не, всъщност второто по значение.
Блей се зачуди кое ли беше по-лошо от сегашното положение на приятеля му. „Какво ли мога да направя?”, питаше се той. Очите на Куин търсеха погледа му.