Споделен живот
- Автор: Пико Джоди
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Ентусиаст
- ISBN: 978-954-8657-87-7
- Переводчик: Мариана Христова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Споделен живот». Краткое содержание книги:
Една житейска драма, която може да сполети всеки. Как ще постъпите, ако сте на мястото на майката, на бащата, на Ана, на Кейт, на адвоката, на съдията?… Джоди Пико, сама изправяла се пред подобна дилема, търси отговори на невъзможни въпроси. Поставя ги и на читателя, изпитва неговите чувства, предизвиква откровеността му, завладява мислите му и създава роман, който разтърсва, но и пречиства човешкото у всеки от нас.
Тя се обръща умолително към дъщеря си:
— Ана, знаеш, че никога не сме правили нито едно от тези неща, за да те нараним. Това наранява всички ни. Ако ти имаш рани отвън, ние ги имаме отвътре.
— Госпожо Фицджералд — заставам между нея и Ана. — Попитахте ли я?
— Моля ви, не го правете — казва Сара. — Всички знаем историята. Ще се съглася с всичко, което се опитвате да направите, докато ме разпъвате на кръст, каквото и да е то. Бих искала просто да приключим.
— Защото е трудно да го чуете изречено на глас, нали? — Осъзнавам, че вървя по опасна пътека, но Ана стои зад мен и искам да разбере, че има някой, готов да измине пътя заради нея. — Добавени едно към друго, нещата вече не изглеждат толкова безобидни, нали така?
— Господин Александър, какво целите? — пита съдия Дисалво. — Известен ми е броят на процедурите, претърпени от Ана.
— Защото разполагаме с медицинското досие на Кейт, Ваша чест, не на Ана.
Съдия Дисалво премества поглед от мен към Сара.
— Бъдете кратък, господин адвокат.
Обръщам се към Сара.
— Костен мозък — казва вдървено тя, преди да успея да задам въпроса. — Дадоха й общ анестетик, защото беше толкова малка, и забиха игли в ръбовете на тазовите й кости, за да извадят костния мозък.
— Една игла ли беше, както при другите процедури?
— Не — отвръща тихо Сара. — Петнайсет.
— В костта?
— Да.
— Какви бяха този път страничните ефекти за Ана?
— Изпитваше малко болка и й дадоха аналгетици.
— Значи този път Ана е трябвало да бъде хоспитализирана за през нощта… и самата тя е имала нужда от лечение?
Минава минута, преди Сара да успее да се успокои.
— Увериха ме, че костномозъчната трансплантация не се смята за особено агресивна процедура за донора. Може би по онова време просто съм чакала да чуя тези думи; може би съм имала нужда да ги чуя. И може би не съм мислила за Ана толкова, колкото е трябвало, защото бях изключително съсредоточена върху Кейт. Но съм наясно без съмнение, че както всеки друг в семейството ни, Ана не искаше нищо повече от това, сестра й да се излекува.
— Да, несъмнено — отговарям, — за да спрете да забивате игли в нея.
— Достатъчно, господин Александър — намесва се съдия Дисалво.
— Почакайте — прекъсва го Сара. — Искам да кажа нещо. — Обръща се към мен. — Вие си мислите, че можете да облечете всичко в думи — черни и бели, сякаш е много лесно. Но вие представлявате само една от дъщерите ми, господин Александър, и то само в тази съдебна зала. Аз представлявам и двете еднакво, винаги и навсякъде. Обичам и двете еднакво, винаги и навсякъде.
— Но признахте, че когато сте вземали решения, винаги сте мислили за здравето на Кейт, а не за това на Ана — изтъквам. — Защо тогава твърдите, че ги обичате еднакво? Как можете да ни уверявате, че не сте облагодетелствали едното дете в решенията си?
— Не искате ли сега да направя същото? — пита Сара. — Само че този път да облагодетелствам другото дете?
Ана
Когато си дете, имаш свой собствен език и за разлика от френския, испанския или какъвто и език да започнеш да учиш в четвърти клас, той е вроден и накрая го загубваш. Всеки по-малък от седем години свободно владее езика „Ами ако“; повъртете се малко около някого, който няма един метър, и ще се убедите. „Ами ако от онази дупка над главата ти изпълзи гигантски паяк и те ухапе по врата? Ами ако единствената противоотрова е заключена в трезор на върха на планина? Ами ако преживееш ухапването, но можеш да движиш само клепачите си и да мигаш при звука на азбуката?“ Няма значение докъде стига въображението ти; важното е, че това е един свят от възможности. Децата мислят с широко отворени, разцепени мозъци; решила съм, че порастването представлява само бавно зашиване.
През първата почивка Камбъл ме завежда в съвещателна зала, за да останем насаме, и ми купува кока-кола, която не е студена.
— И така — казва ми, — какво мислиш засега?
Чувствам се странно в съдебната зала. Сякаш съм се превърнала в призрак — гледам какво става, но дори и да ми се прищеше да проговоря, никой нямаше да може да ме чуе. Добави и странния начин, по който трябва да слушам как всички говорят за живота ми, все едно не забелязват, че седя точно срещу тях, и добре дошъл в моето сюрреално кътче на земята.