Пътят на Патриарха
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: The Sellswords #3
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: ИнфоДар
- ISBN: 978-954-761-428-4
- Переводчик: Илиян Илиев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пътят на Патриарха». Краткое содержание книги:
Мрачният елф Джарлаксъл обаче не иска да се върне в Мензоберанзан, затова се опитва да съгради собствено кралство заедно с Ентрери в земите на Кървав Камък. Крал Гарет отмъщава на Джарлаксъл и Ентрери за това своеволие, като ги изпраща на заточение в родното място на Артемис — Мемнон.
Мемнон е обвит в тайни от детството на Ентрери — наемникът отваря душата си за отдавна погребани емоции — бори се със спомени от травматичното си детство, пробудени от магическата флейта на Идалия.
Ентрери продължи да го гледа. Нямаше отговори.
Когато бе принудил Джарлаксъл да премине през магическия портал на Кимуриел в недрата на замъка, беше очаквал, че никога повече няма да види мрачния елф, и всичко, което бе последвало, освобождаването му, джуджето, новината за Калихай, го заля като мощна вълна.
И докато се отдръпваше назад, тя го влачеше неумолимо със себе си.
— Върви при нея — изрече тихо и сериозно Джарлаксъл. — Тя ще се радва да те види.
— И докат’ си стоиш и игрички въртиш, мисля си аз да се напия завчас! — изрева Атрогейт и отново избухна в глупашки смях.
Очите на Ентрери изстреляха кинжали по посока на Джарлаксъл. Мрачният елф просто тръгна към странноприемницата.
Джарлаксъл и Атрогейт наблюдаваха как Ентрери изчезва по стълбите на „Последния отдих“, най-знаменитият хан в Кървав камък, който се славеше с чисти стаи, отлично елфическо вино и гледка към Бялото дърво от всеки балкон.
И джуджето, и мрачният елф, естествено, бяха известни в селището, защото боздуганите на Атрогейт бяха направили сериозно впечатление на населението на Ваасанската порта на север, а Джарлаксъл, в крайна сметка, бе мрачен елф!
Погледите, отправени към тях обаче, бяха изпълнени с подозрение, нещо, което не им убягна.
— Явно новината за помилването от Гарет още не е стигнала до тях — отбеляза Джарлаксъл и се плъзна в един стол край далечната стена на общата стая.
— Не е помилване — отвърна Атрогейт. — Макар да си мисля, че прогонването от земите на Кървав камък всъщност не е трагично. Не и с Цитаделата, която търси разплата за Кнеликт и прочее.
— Да, има го и този момент — отвърна мрачният елф и прикри усмивката си със знак към сервитьорката.
Едва бяха поръчали първата партида — вино за мрачния елф и медовина за джуджето, — когато двама познайници на Джарлаксъл влязоха неочаквано през входната врата на „Последния отдих“.
— Не са много случаите, в които съм те виждал изненадан — отбеляза Атрогейт.
— Не е обичайно явление, уверявам те — отвърна Джарлаксъл, без да отделя очи от новодошлите, двойка сестри, за които знаеше, че са повече от това, което изглеждат.
— Хрумнаха ти разни фантазии, а? — изрече Атрогейт, следвайки погледа му и се изсмя високо, а смехът му се усили още повече, когато двете жени се присъединиха към тях.
— Лейди Илнезара и уважаема Тазмикела — изрече Джарлаксъл и се изправи вежливо. — Смятах да разговарям с вас в Хелиогабалус по пътя си на юг извън кралството.
Край малката маса имаше само три стола и Тазмикела седна на празния, като направи знак на Джарлаксъл да седне. Илнезара изгледа Атрогейт.
— Трябва да разговаряме с Джарлаксъл — каза тя на джуджето.
— Буахаха! — изрева в отговор Атрогейт. — Е, аз съм по слушането! Не вярвам да може да ви накара да се усмихнете и двете, нал…?
Не успя да довърши въпроса си, защото Илнезара го сграбчи за предната част на туниката и с лекота го вдигна във въздуха само с една ръка.
Атрогейт изломоти и се загърчи.
— Ей, мрачни елфе! — каза той. — Има бая ръчичка! Буахаха!
Илнезара го гледаше ядосано и фактът, че почти всички в кръчмата наблюдаваха как фината жена е вдигнала във въздуха с една слаба ръка облеченото в тежка броня, тежащо близо двеста паунда джудже, изглежда въобще не я смущаваше.
— Виж сега, хубавелке, предполагам, че си си направила някоя магийка или си пийнала отвара, може даже да си имаш колан като моя — изрече Атрогейт. — Обаче си мисля, че ще си умна мома, ако покажеш, че си знаеш мястото и ме пуснеш.
Джарлаксъл потрепери.
— Както искаш — отвърна Илнезара.
Огледа се наоколо в търсене на чиста пътека и с едно движение на китката запрати джуджето през стаята, където той се удари в една празна маса и я отнесе заедно с няколко стола право в стената.
Изправи се вбесен, но се облещи и се строполи на пода.
Илнезара зае мястото му, без да го удостои с втори поглед.
— Моля те, не го чупи — изрече Джарлаксъл. — Струваше ми скъпо.
— Напускаш службата си при нас — изрече Тазмикела.
— Няма голям избор по въпроса — отвърна мрачният елф. — Поне не и за мен. Вашият крал Гарет даде ясно да се разбере, че гостоприемството му е стигнало предела си.