Пътят на Патриарха
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: The Sellswords #3
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: ИнфоДар
- ISBN: 978-954-761-428-4
- Переводчик: Илиян Илиев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пътят на Патриарха». Краткое содержание книги:
Мрачният елф Джарлаксъл обаче не иска да се върне в Мензоберанзан, затова се опитва да съгради собствено кралство заедно с Ентрери в земите на Кървав Камък. Крал Гарет отмъщава на Джарлаксъл и Ентрери за това своеволие, като ги изпраща на заточение в родното място на Артемис — Мемнон.
Мемнон е обвит в тайни от детството на Ентрери — наемникът отваря душата си за отдавна погребани емоции — бори се със спомени от травматичното си детство, пробудени от магическата флейта на Идалия.
Можем да се самозалъгваме поради всякакви причини. Най-вече заради нашето его, разбира се, но сега разбирам, че понякога го правим, защото ни е страх.
Понякога се страхуваме да се надяваме, защото надеждата води до очаквания, а очакванията могат да доведат до разочарование.
И така, отново питам себе си, без защитната стена — или поне знаейки, че я има и решен да се прехвърля през нея — защо откривам родство с този мъж, Артемис Ентрери, който е предал почти всичко, което аз започнах да считам за скъпо? Защо въобще мисля за него? Защо не го убих, когато имах възможност?
Какъв инстинкт удържа удара на ятагана?
Често се чудя, дори напоследък, дори докато обмислям тази нова посока — дали Артемис Ентрери е онзи, който аз можех да бъда, ако не бях избягал от Мензоберанзан. Дали засилващият се гняв щеше да ме поведе по пътя, който той е избрал — пътят на безстрастен убиец? Изглежда ми логично, че можех да се загубя в изискванията на перфекционизма и да намеря убежище в баналността на живот без страст.
Липсата на страст е може би липса на себепознание и именно такава самооценка щеше да унищожи душата ми, ако бях останал в родния си град.
Едва сега, когато най-сетне отхвърлих теглото на вината, която толкова дълго тежеше на раменете ми, мога да кажа без колебание, че не, дори и да бях останал в Мензоберанзан, нямаше да се превърна в копие на Артемис Ентрери. По-скоро на Закнафейн, обръщайки гнева си навън, вместо навътре, носейки яростта като броня, без да се обличам в страхове какво чувства сърцето ми. Съществуванието на Закнафейн не е съществувание, което желая, нито е такова, в което бих оцелял дълго, сигурен съм, но същото важи и за пътя на Ентрери.
И така, страховете са отхвърлени и двамата с Ентрери не сме еднакви по начините, от които се страхувах. И все пак още мисля за него и то често. Вече знам, че е така, защото подозирам, че наистина си приличаме в някои отношения и това не са моите страхове, а моите надежди.
Реалността е любопитно нещо. Истината не е толкова непоклатима и универсална, както би ни се искало; егоизмът ръководи възприемането, а възприемането подканва оправданието. Ако не ни харесва отражението на физическия образ в огледалото, може да бъде променено с едно просто прокарване на пръсти през косата.
И затова е истина, че можем да манипулираме собствената си реалност. Можем да убеждаваме, дори да заблуждаваме. Можем да караме другите да ни възприемат по нечестни начини. Можем да прикриваме егоизма с благотворителност, да желаем признание за великодушието си и да подсилваме усмивката си, за да успокоим колеблив любовник. Светът е илюзия и често заблуда, защото победителите пишат историята и децата, които загиват, стъпкани от триумфиращата армия, никога не са съществували. Баронът обирджия в края на краищата се превръща във филантроп, като завещава само онова, от което вече не е имал нужда.
Кралят, който праща млади мъже и жени да умрат, се превръща в благодетел, целувайки нечие бебе. Всеки проблем се превръща в проблем на възприятието за тези, които разбират, че реалността всъщност е онова, което я правиш.
Така се движи светът, но това не е единственият начин. Не е пътят на наистина добрите крале, на Гарет Драконоубиец, който властва в Дамара, на лейди Алустриел от Града на Сребърната луна, на Бруенор Бойния чук от Митрал Хол. Техният път не е да замаскирват реалността, за да променят възприемането, а решителност да подобрят реалността, да следват визии, и да вярват, че пътят им е правилен и следователно ще бъдат възприемани като справедливи и добри.
Защото много по-труден за промяна от физическия е образът, който се появява в огледалото на себепознанието, чистотата или загниването на сърцето и душата.
За мнозина, за съжаление, това не е проблем, защото илюзията за техния живот става самоизмама, маскарад, който се наслаждава на аплодисментите и вижда в дребната благотворителност средство за почистване на петна от душата. Чудя се колко ли завоеватели, които са смазвали животите на десетки хиляди, не могат да чуят тези плачове на отчаяние, отвъд аплодисментите на онези, които вярват, че войните могат да направят света по-добро място? Чудя се колко ли крадци не чуват риданията на жертвите си и по собствено желание ослепяват за страданията, причинени от техните дела, под покрова от несправедливостите, на които са станали жертва?
Кога кражбата се превръща в право?