Довършителката
- Автор: Балдаччи Дэвид
- Серия: Вега Джейн #1
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 978-954-28-1630-0
- Переводчик: Деян Кючуков
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Довършителката». Краткое содержание книги:
Всичко се променя, когато вижда своя ментор и приятел Куентин Хърмс да бяга в забранената зона на Мочурището, където обитават страшни зверове. Преследван е от членовете на Съвета и от техните безмилостни кучета.
Мистериозното бягство на Куентин подтиква Вега Джейн да потърси отговори на неудобни за Съветавъпроси, а това я отвежда до разкрития за машинации от миналото, които разбиват представите й за света. Родното й място се оказва задушено от интриги и тайни, прикривани зад паравани от лъжи и заблуди.
„Довърщителката” е едно невероятно приключение, изпълнено с опасности, напрежение и неочаквани обрати в духа на шедьоври като „Властелинът на пръстените”, „Хари Потър” и „Игрите на глада”, от които авторът на бестселъри Дейвид Балдачи е черпил вдъхновението си.
– И в случай че ти е убягнало от вниманието, прозорецът на къщата ми вече не е счупен. След като ти излетя сред своя шлейф от синя светлина, аз го поправих само с едно махване на ръката. Помислих си го и то се случи. И твоите умения ли са такива? Защото Тансий не пожела да се разпростира по темата, когато попитах.
Очаквах, че ще замахне и ще ме зашлеви през лицето. Но вместо това тя просто се обърна и си тръгна. Мълнията не беше у мен, инак имах чувството, че с удоволствие бих я запратила подире й.
Погледнах към Джон, който вглъбено разглеждаше чертежите и нанасяше бележки и корекции със своята перодръжка, проектирайки най-прекрасната Стена на света. Ентусиазмът му бе колкото възхитителен, толкова и ужасен за гледане. Върнах се при Кичън и Хенри.
– Ако той ви нареди да правите още дупки в лентите, не му се подчинявайте. Ясно ли е?
– И коя си ти, че да раздаваш заповеди, Женска? – попита с негодувание Хенри, обхождайки с очи прашните ми дрехи и все още окървавеното ми и подуто лице.
Кичън отстъпи благоразумно назад, несъмнено забелязал свирепото ми изражение. Яростта ми бе такава, че усетих невероятен прилив на енергия, извиращ сякаш от самата ми душа. Можех единствено да се надявам, че ще успея да я удържа. Свих ръката си в юмрук и го поднесох на милиметри от брадичката на Хенри. Когато заговорих, гласът ми бе тих и равен, но излъчваше повече мощ от хиляда проповеди на Езекил.
– Нон ще прекара тази нощ в Болницата и се съмнявам, че ще доживее да види утрото. Всъщност изненадана съм, че още е жив, имайки предвид, че му пукнах черепа като яйце. – Хенри преглътна мъчително, сякаш очакваше, че погледът ми всеки миг ще стори същото и с неговия череп. – Ако разбера, че още една секция от Стената е поддала заради това, че някой е правил дупки в моите ленти – забих силно юмрука си в кокалестата му, брадясала скула, – ще дойда у вас и ще ти причиня десетократно повече от онова, което сторих на Нон. Достатъчно ясна ли съм, Мъжки?
Хенри понечи да отвърне нещо, но накрая успя само да кимне с глава, докато Кичън подсвирна тихо и изглеждаше напълно готов да си плюе на петите. Отдръпнах юмрука си, обърнах се и поех към Болницата толкова бързо, колкото можеха да ме носят треперещите ми нозе.
Болницата се намираше на половин километър от Приюта, за по-голямо удобство на злочестите Уъгове, които трябваше да сменят едното място с другото. Беше сурова сива сграда, мрачна и неприветлива, разположена в края на черен път. Дори ако някой имаше надежди за оцеляване, едва ли щеше да ги запази, след като зърне това ужасно място.
Ето защо повечето семейства предпочитаха сами да се грижат за болните си. Рани и ожулвания, счупени кости и други неразположения се церяха у дома, край огнището. Така само пострадалите с най-сериозни травми стигаха до Болницата и нерядко следващата им спирка бе Светият парцел.
Докато преминавах през широките двери, украсени със змия и перо, символизиращи дявол знае какво, насреща ми се появи Сестра в сива престилка и бяло боне на главата. Обясних и коя съм и защо съм дошла и тя кимна съчувствено, което според мен не вещаеше нищо добро за съдбата на Дъф.
Докато я следвах през тесните, тъмни коридори, от всички страни се носеха стенания, примесени с по някой и друг писък. През една открехната врата видях лежащия Нон, уловил се за бинтованата глава. Край леглото му се бяха събрали Роман Пикус, Какус и Клетъс Луун, както и един Знахар в бяла престилка, който тъкмо казваше:
– Нямаш трайни увреждания, Нон. Седмица-две почивка и пак ще станеш като нов.
Скръцнах със зъби и продължих напред, устоявайки на изкушението да вляза вътре и да довърша проклетника.
Стаята на Дъф се намираше в самия край на коридора. Отвътре се носеха тихи ридания. Сърцето ми слезе в петите и леко ми прилоша. Поблагодарих на Сестрата и тя ме остави. Застанах пред вратата, мъчейки се да се подготвя за онова, което ме чакаше вътре. Зарекох се, че каквото и да е, Делф и аз ще го преодолеем рамо до рамо.
Натиснах леко бравата и влязох. Делф се беше привел над леглото с обляно в сълзи лице. Баща му лежеше със затворени очи, а гърдите му се повдигаха с тревожна неравномерност. Пристъпих тихо напред, докато не се озовах при тях.
– Как е той? – попитах шепнешком.
– Зна-знахарят току-що беше тук. Каза, че тря-трябвало да се отрежат.
– Кое? Краката му?
Делф кимна, подсмърчайки.
– Ка-каза още, че това бил единственият му шанс да се ра-размине със Светия парцел. Нищо не разбирам, Ве-Ве-Вега Джейн, но т-той така каза.
При стреса, който изживяваше, не бе чудно, че отново заеква. Сложих длан върху неговата и я стиснах.