Кралство на пепелта

Стигнаха до морето под прикритието на нощта. За близостта му ги известиха първо соленият мирис, който се прокрадна в пещерата, после по-буйните води покрай лодката им и накрая бученето на вълните.

Шпионите на Майев може и да бяха навсякъде, но ги нямаше пред изхода на пещерата, водещ към заливче по западния бряг на Вендлин. Нямаше ги и на сушата, когато лодката излезе на пясъчния плаж, а сетне изчезна обратно в пещерата, преди някой от тях да успее да благодари на съществата, теглили ги неуморно дотук.

Елин изпрати лодката с поглед, опитвайки да не се взира твърде дълго в чистия пясък под ботушите си, докато спътниците ѝ обсъждаха къде точно се намират.

След няколкочасово препускане на север в земите на Вендлин получиха отговор: на удобно разстояние до най-близкото пристанище.

Приливът им помагаше, а и със златото, задигнато от могилните твари, Роуан и Лоркан трябваше само да скръстят ръце, за да им осигурят места на един кораб - тъй като армадата на Вендлин плаваше към бреговете на Терасен, правилата за прекосяването на границите им бяха отменени. Нямаше ги вече онези няколко лодки, превозващи пътници до континента отвъд морето, нямаше ги и познатите мерки за сигурност. В Адарлан не се подвизаваше обикновен тиранин, а валгски крал с въздушен легион.

Това улесни и разпращането на посланията ѝ. Дали писмото ѝ до Едион и Лизандра щеше да ги достигне, определено бе божа работа, но все пак боговете явно много държаха да влязат в ролята на кукловоди. Може би вече не им се занимаваше с нея, при положение че Дориан издирваше третия ключ и можеше да заеме мястото ѝ.

Елин не си позволи да се замисля за нещо подобно.

Корабът почти приличаше на плаваща барака, тъй като всички по-сносни бяха принудително свикани на война, но изглеждаше достатъчно стабилен да издържи няколкоседмичното плаване. За златото, което му платиха, капитанът отстъпи собствената си каюта на Елин и Роуан. Дори да знаеше кои са и какви са, мъжът не обели и дума.

На Елин ѝ беше все едно. Интересуваше я само фактът, че отплаваха със среднощния прилив, тласкани от магията на Роуан към обляното в лунна светлина море.

Все по-надалеч от Майев. От войските ѝ.

От истината, която зърна онзи ден в тронната зала на кралицата, тъмната кръв, оцветила се в червено.

Не беше споделила за това на спътниците си. Не знаеше дали е било реално, или зрителна измама. Поредният сън или къс от него, слял се със съвсем истинския спомен за смъртта на Конал.

Щеше да разсъждава за това по-късно, реши Елин, застанала до носа на кораба. Другите отдавна бяха слезли по каютите си. Без Роуан. Той бе кацнал на гротмачтата и наблюдаваше хоризонта за преследвачи.

Бяха се измъкнали на Майев. Засега. Поне тази вечер нямаше да знае къде да ги търси. Докато не плъзнеше мълвата за групичката странници на онова пристанище, за кораба, нает с цяло състояние, за да ги отведе в сърцето на войната. За посланията, изпратени от Елин.