Кралство на пепелта
- Автор: Маас Сара Дж.
- Серия: Стъкленият трон #7
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 9789542722755
- Переводчик: Цветелина Тенекеджиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кралство на пепелта». Краткое содержание книги:
Живяла някога в земя отдавна изпепелена една принцеса млада, готова за кралството си да умре...
Елин се е заклела да спаси народа си – но това ще ? струва скъпо. Заключена в железен ковчег от кралицата на елфите, тя трябва да впрегне цялата си воля, за да понесе месеците мъчения. Елин осъзнава, че ако Майев я пречупи, всички, които обича, ще бъдат обречени. Но решимостта ? започва да я напуска с всеки изминал ден…
Последната битка е започнала…
Нишките на съдбата се преплитат за сетен път в битката за спасението на Ерилея. Някои връзки ще се заздравят, докато други ще бъдат прекъснати. Врагове и приятели застават рамо до рамо във финалната битка за съдбата на един континент и обещанието за един по-добър свят.
Не я виждаше за последно, обеща си той, крачейки към парапета на една от кулите, където баща му, Сартак и Несрин си бяха уредили среща призори.
Принцът и Несрин още не бяха дошли, но баща му стоеше на уреченото място с броня, която Каол не бе съзирал от дете. От деня, когато баща му замина да изпълнява волята на Адарлан. Да покорява континента в негова служба.
Още му пасваше добре, макар че потъмнелият метал беше изподран и вдлъбнат на места. Не беше най-изящната броня от семейния арсенал в подземията на крепостта, но най-здравата. До хълбока му висеше меч, а на парапета беше облегнат щит. Стражите около тях се опитваха да не ги гледат, ала все пак следяха всяко тяхно движение с изцъклени от страх очи.
Барабанният тътен не секваше.
Каол застана до баща си. Собствената му тъмна туника бе подсилена с метал по раменете, предмишниците и пищялите.
В ножницата на гърба си носеше бастун от желязно дърво, който щеше да му послужи, когато магията на Ирен започнеше да отслабва, а количката го чакаше на входа на тържествената зала - до нея щеше да прибегне чак когато силата ѝ се изчерпаше напълно.
Баща му не бе казал нито дума, когато Каол му обясни ситуацията предишния ден.
Сега Каол изгледа косо мъжа, приковал очи в армията, чиито огньове започваха да угасват един по един под просветляващото небе.
- Дошли със същите костени барабани и по време на последната обсада на Аниел - рече баща му с невъзмутим глас. - Легендата гласи, че ги били цели три дни и три нощи, преди да атакуват, а жителите на града били толкова ужасени, толкова умопомрачени от безсъние, че нямали шанс. Армиите и зверовете на Ераван ги разкъсали на парчета.
- Тогава не са имали руки на своя страна - отбеляза Каол.
- Ще видим колко ще оцелеят птиците ви.
Каол стисна зъби.
- Ако нямаш надежда, и твоите хора няма да оцелеят дълго.
Баща му продължаваше да се взира в полето, където армията се разкриваше все повече и повече с всяка изминала минута.
- Майка ти ме напусна - пророни накрая.
Каол не прикри смайването си.
Баща му вкопчи ръце в каменния парапет.
- Взе Терин и избяга. Не знам накъде. Веднага щом научихме, че ни обграждат врагове, събрала придворните си дами и семействата им. Тръгнали посред нощ. Само брат ти си е направил труда да ми остави бележка.
След всичко, което бе търпяла, което бе преживяла в тази пъклена крепост, майка му най-сетне си беше тръгнала. За да спаси втория си син - единствената им надежда за бъдеще.
- Какво е написал Терин?
Баща му плъзна ръка по каменния ръб.
- Няма значение.
Явно имаше. Но сега не беше времето да го притиска, да мисли за това.
По лицето на баща му не се четеше и капка страх. Само студено примирение.
- Ако ти не поведеш достойно войниците днес - изръмжа му Каол, - аз ще го сторя.
Баща му най-сетне го погледна с мрачно изражение.
- Съпругата ти е бременна.
Изумлението блъсна Каол със силата на физически удар.
Ирен... Ирен...
- Може да е веща лечителка, но не и лъжкиня. Или не ти е направило впечатление колко често слага ръка на корема си, как ѝ призлява всеки път на масата?
Толкова спокойни, небрежно подхвърлени думи. Сякаш не изтръгваше земята изпод краката му.
Каол отвори уста и мускулите по тялото му се напрегнаха. Незнайно дали подготвяйки се да се разкрещи на баща си, или да хукне към Ирен.
В същия миг обаче барабаните замлъкнаха.
И армията се устреми в нападение.
40
Манон и Тринайсетте погребаха всички войници, заклани от Железни зъби. Раздраните им, кървящи ръце пулсираха мъчително, гърбовете ги боляха, но бяха изпълнили дълга си.
След като отъпкаха пръстта, Манон намери Бронуен в единия край на поляната. Другите крочанки бяха отишли да градят лагера си.
Тринайсетте подминаха уморено Манон. Веста ѝ беше споменала, че Гислейн е поканена край огнището на вещица, споделяща интереса ѝ към науките на простосмъртните.
Само Астерин остана в близките сенки да пази гърба ѝ.
- Какво има? - извърна се Манон към Бронуен.
Може би трябваше да подходи по-любезно, дипломатично, ала нямаше сили за това.
Бронуен преглътна сухо, като че думите я задушаваха.
- Със сестринството ти постъпихте достойно.
- Не сте очаквали подобно нещо от Белия демон?
- Не знаех, че Железни зъби зачитат човешкия живот.
Наистина не знаеше нищо. Манон отвърна на свой ред:
- Баба ми ме уведоми, че вече не принадлежа към Железни зъби, затова няма значение какво зачитат и какво - не. - Тя продължи към гората, където се бяха загубили Тринайсетте, и Бронуен тръгна с нея. - Това беше най-малкото, което можех да направя за тях. - Призна ѝ Манон.