Кралство на пепелта
- Автор: Маас Сара Дж.
- Серия: Стъкленият трон #7
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 9789542722755
- Переводчик: Цветелина Тенекеджиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кралство на пепелта». Краткое содержание книги:
Живяла някога в земя отдавна изпепелена една принцеса млада, готова за кралството си да умре...
Елин се е заклела да спаси народа си – но това ще ? струва скъпо. Заключена в железен ковчег от кралицата на елфите, тя трябва да впрегне цялата си воля, за да понесе месеците мъчения. Елин осъзнава, че ако Майев я пречупи, всички, които обича, ще бъдат обречени. Но решимостта ? започва да я напуска с всеки изминал ден…
Последната битка е започнала…
Нишките на съдбата се преплитат за сетен път в битката за спасението на Ерилея. Някои връзки ще се заздравят, докато други ще бъдат прекъснати. Врагове и приятели застават рамо до рамо във финалната битка за съдбата на един континент и обещанието за един по-добър свят.
- Къде е Йеран?
Борте ѝ се оплези, като че напук на черната войска, прииждаща към тях.
- Не ме интересува дори да гори в ада.
Макар и надалеч от принадлежащите им лагери и древната вражда помежду им, двамата годеници още бяха на нож един с друг. А може би това беше част от играта, която играеха от години. Да се преструват, че се мразят, въпреки че всеки от тях би убил заради другия.
Несрин вдигна вежди, а Борте скръсти ръце и вятърът забрули двете ѝ плитки.
- Води последните две лечителни към крепостта.
И действително - един почти черен рук тъкмо излиташе от полето.
- Нямате ли намерение най-сетне да се венчаете преди битката?
- Защо ми е?! - възмути се Борте.
Несрин се подсмихна.
- За да изживеете първата си брачна нощ.
Борте се изсмя.
- Кой е казал, че вече не сме?
Несрин зяпна насреща ѝ.
Ала Борте само килна глава, изцъка с език на Аркас и двамата се гмурнаха в мразовитото небе.
Несрин загледа как Борте полита към равнината, подминавайки Йеран и рука му с дръзка маневра, която мнозина биха разтълкували като отявлен вулгарен жест към воина.
Тъмният му рук изпищя възмутено и Несрин се усмихна, сигурна, че Йеран също е изпищял независимо от двете лечителни зад него.
Ала усмивката ѝ посърна, когато отново надникна към армията, наближаваща града с всяка изминала минута. Неспирна, неуморна стена от стомана и смърт.
Дали щяха да лагеруват до съмване, или да атакуват през нощта? Дали обсадата щеше да е мълниеносна и кървава, или протяжна и жестока? Забелязала бе конвоите им с провизии. Имаха готовност да останат колкото беше необходимо, за да превърнат града в руини.
И да посекат всяка жива душа в него.
***
Костените барабани задумкаха по залез.
Ирен стоеше пред най-високия парапет на крепостта, броеше факлите, плъзващи по нощното поле, и се мъчеше да задържи вечерята в стомаха си.
С нищо не се различаваше от другите ѝ хранения през деня, повтаряше си. И тях се бе старала да изяде, без да повърне.
Наоколо гъмжеше от войници и наблюдатели като нея, всички до един вперили взор в армията, задаваща се откъм отсрещния край на полето, което я делеше от крепостната стена на града. Всички слушаха в гробовно мълчание безмилостния тътен на бойните барабани.
Нескончаем, ужасяващ тътен, който трябваше да разклати нервите им, да прекърши волята им за битка.
Ирен знаеше, че ще продължи цяла нощ. Ще ги лиши от почивка, ще ги накара да се боят от зората.
Крепостта бе пълна до пръсване, дори коридорите бяха заети с шалтета за спане. Двамата с Каол бяха отстъпили стаята си на едно петчленно семейство, чиито деца бяха твърде малки, за да преживеят пътя до Пустошта, пък било то и на гърба на рук. Въздухът беше толкова вледеняващ, че едно пеленаче можеше да посинее от студ за броени секунди.
Ирен провлачи ръка по каменната стена, висока до кръста ѝ. Изградена от масивни древни камъни. Примоли ѝ се да издържи атаката.
Катапулти. Вражеската армия разполагаше с катапулти. На закуска беше чула последния доклад на Фалкан. Полето отпред беше осеяно с огромни камъни още от времето, когато бе служило за дъно на езерото, и моратските войници без усилие щяха да намерят с какво да ги обстрелват.
Заради това предупреждение Ирен цял ден бе местила семейства от стаите с изложение към езерото и онези, които се бяха разположили твърде близо до прозорци и външни стени. Глупаво от нейна страна, че не го беше предвидила отрано, но през последните пет дни бе толкова съсредоточена в лобирането на всички в крепостта, че изобщо не се беше замислила за катапулти и летящи разрушителни камъни.
Възнамеряваше да премести и лечителския инвентар в някоя вътрешна стая, където ценните отвари биха пострадали само ако рухнеше цялата крепост. Лечителните на Tope донесоха каквото можаха от корабите и приготвиха още лекове на място. Не най-качествените, но Еретия им бе заповядала да стъкмят действащи, а не задължително впечатляващи мехлеми и отвари. И да не спират да ги правят.
Всичко беше готово. Или поне доколкото беше възможно.
Ето защо Ирен остана на парапета и послуша още малко костените барабани.
***
Каол си повтаряше, че това не е последната му нощ със съпругата му. Въпреки това използва всяка възможна минута от нея, а после починаха колкото можаха и станаха часове преди зазоряване.
Никой в крепостта не спеше. Руките бяха накацали неспокойни по парапетите и покривите на кулите и дращенето на ноктите им по камъка отекваше във всички стаи и зали.
Барабаните продължаваха да кънтят. Цяла нощ.
Той целуна Ирен за сбогом и тя като че ли понечи да му каже нещо, но накрая реши само да го прегърне за още една дълга, безценна секунда, преди да се разделят.