Дълбина в небето [bg]

— Пораснал си, приятелю.

Фам понечи да поклати глава.

— Да, но аз… Ти все още ме изпреварваш.

— Може и така да се каже. Едно е сигурно — ти си двойно по-добър програмист, отколкото аз бих могла да стана някога. Проучих внимателно решението, което си предложил на Сенг за преодоляване на проблемите по време на неговото Бдение.

После двамата седнаха и тя подробно го разпита за работата му през изминалите години. Всички високопарни думи и хвалби, които готвеше от дълго време насам, излетяха от главата му. Вместо триумфално слово от неговия разказ излезе едно смутено мънкане, заекване и повтаряне на едно и също нещо по няколко пъти. Но Сура сякаш не обърна внимание на това. „Проклятие! Как мъж от Чуенг Хо си взема жена?!“ На Канбера го бяха възпитали да вярва в рицарското призвание и благородството на саможертвата… Но колкото повече растеше, толкова по-ясно му ставаше, че правилният подход е съвсем различен: достойният джентълмен просто грабва онова, което желае, стига някой по-силен от него джентълмен вече да не го притежава. Личният опит на Фам в това отношение бе твърде ограничен и недостатъчен: вместо той да приложи наученото, бедната Синди завладя него. В началото на последното Бдение се опита да изпробва правилния подход от Канбера върху една от жените в екипажа. Ксина Рао му счупи китката и направи официално оплакване. Сура рано или късно щеше да научи за това.

Тази мисъл окончателно разсея Фам и той се втренчи в Сура притеснен и объркан. После изневиделица изтърси онова, което пазеше в тайна за някой специален случай:

— Аз… Смятам да направя пауза между две Бдения, Сура. Най-сетне се реших да използвам хладилната камера.

Тя само кимна сериозно, сякаш изобщо не е подозирала, че рано или късно той ще стигне до това решение.

— Знаеш ли какво ме накара да взема това решение? Можеш ли да се досетиш коя беше капката, от която преля чашата? Случи се преди три години. Ти спеше след Бдение… „И аз осъзнах колко дълго време има до следващата ни среща.“ Опитвах се да обработя последните астрономически данни с една наша стара програма, за да направя някои изчисления. За тая работа наистина е необходимо да си добър математик. По едно време съвсем блокирах. Пратих всичко по дяволите, дойдох тук и се зазяпах през прозореца. И друг път съм го правил. С всяка изминала година моето слънце грее все по-слабо и това ме плаши.

— Вярвам ти — каза тя. — Не допусках обаче, че оттук можеш да гледаш право навън към звездите.

Тя се оттласна, стигна до тясната врата и угаси светлината.

— Напротив, възможно е — отвърна Фам. — Или поне когато очите ти привикнат към тъмнината. — Сега в помещението беше тъмно като в рог. Това пред тях беше истински прозорец, а не някакъв екран с прекрасна, но несъществуваща гледка. Той се приближи плътно до нея. — Ето, виждаш ли четирите ярки звезди на Копиеносеца. Точно сега орбитата на звездата на Канбера става с един тонг по-дълга. „Глупаво. Тя не познава небето над Канбера.“ — Въпреки това той продължи да говори — празно дърдорене, което прикриваше истинските му чувства. — Но не това преобърна всичко в мен. Моето слънце е една от многото звезди. По-важни са съзвездията — Копиеносеца, Дивата гъска, Голямата мечка. Все още мога да ги разпозная, но дори техните очертания вече се променят. Приемам този факт с разума си — това все някога трябваше да се очаква. Превръщал съм в математически изчисления много по-сложни явления от тази промяна. И въпреки това тя ме потресе. За единайсет години изминахме толкова много път, че цялото небе се промени пред очите ми. Само по това разбирам колко далеч сме вече от моя роден свят. И колко дълъг път все още ни предстои.