Краят на дъгата [bg]

— Направете път, направете път. — Автомобилът повтаряше фразата и се опитваше да заобиколи жената.

Но тя продължаваше да отскача и да им блокира пътя, крещеше и размахваше някаква раница.

Колата се отдръпна и Томи чу ръмженето на двигателя. Жената отново им препречи пътя и фаровете осветиха лицето й. Беше азиатка и ако й се прибавеха тридесет години, щеше да прилича на един от известните учени от началото на века. Бе последният човек, който Томи очакваше да си играе на „да спрем танковете на Тянанмън“.

Фаровете угаснаха и колата тръгна напред. След това спирачките се задействаха и колата се плъзна наполовина в канавката. Чу се приглушена експлозия, вероятно двигателят се бе самоизключил. Вратите от двете страни се отвориха и Томи почти изпадна навън.

— Професор Паркър, добре ли сте? — викна Карлос.

— Жив съм още.

Чу стъпки и видя мъничка светлина в ръката на жената.

— Това са Уинстън Блънт и Карлос Ривера… и Томас Паркър. Вие вероятно не ме познавате, доктор Паркър, но аз много се възхищавам на работата ви.

Томи не знаеше какво да отговори.

— Пуснете ни да минем — каза Уинстън. — Това е спешен случай.

Чу се звук от колела, но не на автомобил. От тъмното долетя глас:

— Къде е Мири? Къде е Робърт?

— Все още са вътре — каза Карлос. — Опитват се да спрат… Боим се, че някой превзе лабораториите.

От тъмното се появи инвалидна количка. Жената в нея явно бе раздразнена.

— Майната им. Охраната щеше да се справи.

— Може би не. — Уини пък бе съвсем сърдит. — Мислим, че някой я е преодолял. Обадихме се на 911. А вие ни пречите. — Той махна към колата, която се бе килнала в канавката.

Томи погледна тъмния автомобил.

— Не. Измамили са ни. Обадете се на 911.

Инвалидната количка се приближи.

— Опитвам се! Но сме в някаква мъртва зона. Трябва да слезем от хълма и да се закачим някъде.

— Дуй! — каза Карлос. Въртеше се около тях като дете, загубило лещите си.

Спря и погледна съмнителната доктор Сиен. Странно. Изпитваше известни колебания към нея. Сиу Сиен беше една от истинските Лоши, или поне от хората, който бяха създали режима на Лошите. Човек не можеше да го предположи по вида й обаче.

— Не мисля, че сме в местна мъртва зона — каза Карлос.

— Напротив! — каза Уини. — Аз нося и не мога да видя нищо. Трябва да стигнем до магистралата или поне да имаме ясен изглед към нея.

Томи си спомни какво бе казала внучката на Гу — Може би местната мрежа бе превзета. Сиен обаче имаше друга теория.

— Искам да кажа, че мъртвата зона не е само тук. Слушайте.

— Не чувам нищо…

Всъщност се чуваха насекомите. Както и далечна глъчка отвъд хълмовете. Това вероятно бяха вярващите кръгове, какво друго? Откъм магистралата… странно, нямаше го вечното свистене на гуми. Сега по-скоро се чуваше нещо като продължителна въздишка. Томи никога не бе чувал подобно нещо, но започваше да се досеща.