Черният обелиск (История на една закъсняла младост)
- Автор: Ремарк Эрих Мария
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Апостолов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Черният обелиск (История на една закъсняла младост)». Краткое содержание книги:
— Най-доброто, което има. Били ли сте някога на Изток? В Китай?
— За какво бих могъл да отида в Китай?
— Аз съм бил там — казва Вернике. — Преди войната. През време на наводненията и глада.
— Да — казвам аз. — Мога да си представя какво следва сега, но не искам да го чуя. Достатъчно съм чел за него. Ще идете ли веднага при Женевиев Терховен? Най-напред при нея?
— Най-напред при нея. И ще я оставя на мира. — Вернике се усмихва. — Затова пък сега ще смутя малко спокойствието на нейната майка.
— Какво искаш, Ото? — питам аз. — Днес нямам никакво желание да разисквам върху ритъма на одата! Върви при Едуард!
Ние седим в стаята на клуба на поетите. Дошъл съм, за да мисля за нещо друго, вместо за Изабела; но изведнъж всичко тук ми опротивява. За какво е това звънтене на рими? Светът дими от страх и кръв. Зная, че това е ужасно евтино умозаключение, а на всичкото отгоре и невярно, но съм много уморен, за да продължавам сам да се улавям, че се занимавам с драматизирани баналности.
— И така, какво става? — питам аз.
Ото Бамбус ме поглежда като кукумявка, която се е наяла с мътеница.
— Бях там — казва той укорително. Още веднъж. Отначало настървявате някого, а след това не искате вече да го знаете!
— Така е винаги в живота. Къде си бил?
— На Банщрасе. В публичния дом.
— Какво ново има в това? — питам разсеяно. — Ние всички заедно бяхме там, платихме за тебе, а ти офейка. Трябва ли да ти издигнем статуя заради това?
— Бях още веднъж там — казва Ото. — Сам. Чуй най-сетне!
— Кога?
— След вечерта в „Червената мелница“.
— Е, и какво? — питам аз неохотно. — Пак ли избяга пред фактите на живота?
— Не — заявява Ото. — Този път не избягах.
— Моите почитания! С Железния кон ли беше? Бамбус се изчервява.
— Това е все едно.
— Добре — казвам аз. — Защо говориш тогава на тази тема? Не си придобил някакъв изключителен опит. Доста много хора в света спят с жени.
— Не ме разбираш. Става дума за последиците.
— Какви последици? Аз съм убеден, че Железния кон не е болен. Човек винаги лесно си въобразява такова нещо, особено в началото.
Лицето на Ото добива измъчен вид.
— Не искам да кажа това! Не разбираш ли защо го на правих. Моите два цикъла вървяха много добре, особено „Жената в пурпур“, но мислех, че ми е нужно повече вдъхновение. Исках да завърша цикъла, преди да се върна на село. Затова отидох още веднъж на Банщрасе. Този път стана както трябва. И представи си, оттогава: нищо! Нищо! Нито ред! Просто — засечка! А би трябвало да бъде обратното.
— Но това е страшно нещастие за човек на изкуството!
— Можеш да се смееш колкото искаш — казва Бамбус развълнуван. — Но аз не мога да мръдна нито ред напред! Единадесет сонета са завършени безупречно, а при дванадесетия се случи това нещастие! Просто не върви вече! Въображението пресекна! Край! Свършено!
— Това е проклятието на осъществяването — казва Хунгерман, който току-що е дошъл и както изглежда знае за случая. — То изчерпва всичко. Един гладен мъж мечтае за ядене. На сития то е противно.
— Той отново ще огладнее и мечтите ще се върнат — отвръщам аз.
— Това важи за тебе, но не и за Ото — заявява Хунгерман много доволен. — Ти си повърхностен и нормален, а Ото е проникновен. Това, би могло да се каже, е някакво погребение в публичен дом.
— Аз съм празен — казва Ото отчаяно. — Така празен, както никога досега. Съсипан съм. Къде са мечтите ми? Осъществяването е враг на копнежа. Трябваше да зная това!
— Напиши нещо на тая тема — казвам аз.
— Идеята не е лоша! — Хунгерман изважда бележника си. — Впрочем, на мене най-напред ми хрумна. Това също не е за Ото; а и неговият стил не е достатъчно твърд.
— Той може да напише елегия. Или траурна песен.
Космическа скръб, звезди капят като златни сълзи, даже бог ридае, защото е изпортил света, есенен вятър сви ри на арфа реквием…
Хунгерман пише усърдно.
— Какъв случай — казва той в същото време. — Точно това с почти същите думи го казах преди една седмица.
Жена ми е свидетел.
Ото леко е наострил уши.
— Към това се прибавя и страхът, че съм пипнал нещо — казва той. — Колко време минава, докато може да се разбере?
— При трипера три дни, при сифилиса четири седмици — отвръща бързо съпругът Хунгерман.
— Нищо не си пипнал — казвам аз. — Сонетите не хващат сифилис. Но можеш да използуваш настроението. Промени курса! Ако не можеш да пишеш за любовта, пиши против нея! Вместо химн за жената в червено и пурпур, напиши някое язвително, заклеймяващо стихотворение. Гной капе от звездите, Йов (навярно първият сифилитик) лежи покрит с язви върху отломките на вселената; възпей Янусовото лице на любовта, със сладка усмивка от едната страна, а разяден нос от другата…