Черният обелиск (История на една закъсняла младост)
- Автор: Ремарк Эрих Мария
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Апостолов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Черният обелиск (История на една закъсняла младост)». Краткое содержание книги:
Виждам, че Хунгерман пак пише.
— И това ли разказа на жена си преди една седмица? — питам аз.
Той кима сияещ.
— Тогава защо го записваш?
— Защото пак ще го забравя. Все ги забравям дребните хрумвания.
— Лесно ви е да се шегувате с мене — казва Бамбус обиден. — Та аз съвсем не мога да пиша против нещо. Аз пиша само химни.
— Напиши химн против любовта.
— Химни могат да се пишат само за нещо — поучава ме Ото. — Не против нещо.
— Тогава напиши химни за добродетелта, невинността, монашеския живот, самотата, вглъбяването в близкото и далечното, в собственото „аз“.
Ото за момент се ослушва с наведена настрана глава като ловджийско куче.
— Опитах се вече — казва той сломен. — И то не е съвсем по мой маниер.
— Върви по дяволите с твоя маниер! Не бъди толкова взискателен!
Ставам и отивам в съседната стая. Там седи Валентин Буш.
— Ела — казва той. — Изпий с мен една бутилка йоханисбергско вино. Това ще ядоса Едуард.
— Днес не искам да ядосвам никого — отвръщам аз и отминавам.
Когато излизам на улицата, Ото Бамбус е вече там и болезнено се взира в гипсовите валкирии, които красят входа на „Валхала“.
— Ама че работа — казва той неопределено.
— Не плачи — заявявам аз, за да се отърва от него. — Ти явно принадлежиш към онези, които рано са достигнали съвършенство: Клайст, Бюргер, Рембо, Бюхнер — най-прекрасните звезди върху небето на поетите; не вземай, значи, тези неща толкова присърце.
— Но те и рано са умрели!
— Ти също можеш да умреш, ако искаш. Рембо впрочем е живял още много години, след като престанал да пише. Като авантюрист в Абисиния. Как ти се струва това?
Ото ме поглежда като сърна с три крака. След това отново се взира в дебелите задници и гърди на гипсовите валкирии.
— Слушай — казвам нетърпеливо аз. — Напиши един цикъл: „Изкушението на свети Антоний!“ Тогава ще събереш двете на едно място: желанието и самоотричането и още цял куп други неща.
Лицето на Ото се оживява. Веднага след това то става съсредоточено, доколкото това е възможно за някаква астрална овца с чувствени амбиции. Немската литература, изглежда, е спасена за момента, защото и аз съм вече значително по-безразличен. Ото ми махва разсеяно с ръка и се устремява надолу по улицата към своята свидна писалищна маса. Аз завистливо гледам след него.
В канцеларията цари черен покой. Запалвам електрическата лампа и намирам една бележка: „Ризенфелд замина.“ Довечера, значи, си свободен от служба. Използувай времето за лъскане на копчета, събиране на ума, рязане на нокти и молитви за кайзера и райха. Подписал: Крол — фелдфебел и човек. ПП. „Греши и този, който спи.“
Качвам се в стаята си. Белите клавиши на пианото ми се озъбват. От стените студено се взират книгите на мъртвите. Плисвам над улицата сноп акорди в септими. Прозорецът на Лиза се отваря. Тя стои пред топлата светлина, облечена в роба за фризиране, която виси не-закопчана, и държи високо огромен букет цветя.
— От Ризенфелд — казва дрезгаво тя. — Ама че идиот!
Можеш ли да употребиш този зеленчук?
Аз клатя глава. Изабела би помислила, че нейните врагове й кроят някаква мръсотия, а с Герда толкова отдавна не съм се виждал, че и тя би ме разбрала погрешно. Не се сещам за никой друг.
— Наистина ли не? — пита Лиза.
— Наистина не.
— Несретнико! Впрочем, ти трябва да се радваш! Аз вярвам, че ще пораснеш!
— Кога човек се смята за пораснал?
Лиза се замисля за момент.
— Когато мисли повече за себе си, отколкото за другите — казва прегракнало тя и тръшва прозореца.
Аз плисвам от прозореца втори сноп акорди в септими, този път умалени. Няма никакви видими последици от това. Затварям капака на пианото и отново слизам по стълбите. Виждам, че у Вилке още свети. Качвам се при него.
— Как завърши историята с близнаците? — питам аз.
— Чудесно. Майката победи. Близнаците са погребани в техния двоен ковчег. Разбира се, в градските гробища, а не в католишките. Смешното е, че отначало майката купила гроб в католишките, а е трябвало да знае, че това няма да мине, щом един от близнаците е бил протестант. Сега тя е собственица и на първия гроб.
— Този в католишките гробища ли?
— То се знае. Той е безукорен, сух, пясъклив, разположен малко нависоко… Тя може да се радва, че го притежава!
— Защо й е? За нея и мъжа й? Когато умре, тя ще иска заради близнаците да бъде погребана също в градските гробища.