Черният обелиск (История на една закъсняла младост)
- Автор: Ремарк Эрих Мария
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Апостолов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Черният обелиск (История на една закъсняла младост)». Краткое содержание книги:
— Изабела — казвам аз.
Тя не отговаря. Клепките й потрепват като пеперуди, които са набодени живи с топлийки от някакви деца.
— Изабела — повтарям аз. — Дошъл съм да те взема.
Тя се стресва и се притиска към стената. Седи вдървена и сгърчена.
— Не ме ли познаваш вече? — питам я.
Тя продължава да седи неподвижно; само очите й се извръщат към мене, зорки и много тъмни.
— Онзи, който се представя за доктор, те е изпратил — шепне тя.
Това е вярно. Вернике ме беше изпратил.
— Той не ме е изпратил — казвам аз. — Дойдох скришно. Никой не знае, че съм тук.
Тя бавно се отдръпва от стената.
— И ти ме предаде.
— Не съм те предал. Не можех да те намеря. Не си излизала.
— Но аз не можех да изляза — шепне тя. — Всички стояха вън и чакаха. Искаха да ме хванат. Те откриха, че съм тук.
— Кои?
Изабела ме поглежда и не отговаря. „Колко е слаба! — мисля аз. — Колко слаба и колко самотна в тази гола стая! Тя не притежава дори себе си. Дори самотата на своето «аз». Пръснала се е от страх като някой снаряд на нащърбени късове — в една чужда страшна земя, пълна с непонятен ужас.“
— Никой не те чака вън — казвам аз.
— Чакат ме.
— Откъде знаеш?
— Гласовете. Не ги ли чуваш?
— Не.
— Гласовете знаят всичко. Не ги ли чуваш?
— Това е вятърът, Изабела.
— Да — казва тя примирено. — Нека да бъде вятърът. Само да не причиняваше толкова болка?
— Какво причинява болка?
— Рязането с трион. Ако режеха с нож, щеше да става по-бързо. Но това тъпо, бавно рязане с трион! Всичко зараства отново, когато са толкова бавни! После започват пак отначало и никога няма край. Те режат с трион месото, а месото зараства след триона, и това никога не престава.
— Кой реже с трион?
— Гласовете.
— Гласовете не могат да режат.
— Тези режат.
— Къде режат?
Изабела прави движение, като че изпитва силни болки. Тя притиска ръцете си между бедрата.
— Те искат да изрежат това с трион. За да нямам никога деца.
— Кои?
— Онези вън. Тя казва, че ме била родила. Сега иска пак да ме дръпне вътре в себе си. Тя реже и реже с трион. А той ме държи здраво.
Изабела потръпва.
— Той… който е в нея…
— В нея ли?
Изабела стене.
— Не казвай никому… тя иска да ме убие… аз не бива да зная.
Приближавам се към нея, като заобикалям едно кресло с избелели шарки на рози; в това голо помещение то стърчи съвсем неуместно със своето подражание на приятния живот.
— Какво не бива да знаеш?. — Тя иска да ме убие. Не бива да спя. Защо никой не бди заедно с мен? Всичко трябва да върша сама. А съм толкова уморена — стене тя като птица. — Светло е и не мога да спя, а съм толкова уморена. Но кой може да спи, когато никой не бди? И ти ме изостави.
— Не съм те изоставил.
— Ти се споразумя с тях. Те са те подкупили. Защо не ме спря? Сините дървета и сребърният дъжд. Но ти не пожела. Никога! Ти можеше да ме спасиш.
— Кога? — питам аз и усещам, че нещо в мен трепери; аз не му се противя, но то трепери и стаята вече не изглежда непоклатима — сякаш стените се тресат и вече не са от камък, хоросан и мазилка, а само от трептения, силно сгъстени трептения на билиони нишки, които се проточват от хоризонт до хоризонт и извън хоризонта, а тук са се сгъстили в някакъв четириъгълен затвор от висящи въжета, от въжета на бесилки, всред които се мята малко копнеж и страх от живота.
Изабела пак извръща лицето си към стената.
— Ах, загубено е… през толкова много животи.
Здрачът изведнъж се спуща върху прозореца. Забулва го с воал от почти невидима дрезгавина. Всичко е още тук както преди — светлината вън, зеленината, жълтите пътища, двете палми в големите саксии от фаянс, небето с облачните фронтове, далечното, сиво и червено гъмжило от покриви в града, зад горите… И нищо не е вече тук както преди — здрачът го е изолирал, покрил го е с лака на преходността, приготвил го е за храна на вълци на нощта — както домакините приготвят печено с кисел сос. Само Изабела е още тук, вкопчила се в последното въже на светлината, но то вече я въвлича в драма та на вечерта, която никога не е била драма, а е драма само защото знаем, че се нарича преходност. Едва откак то сме узнали, че трябва да умрем, и защото знаем това, идилията се е превърнала в драма, кръгът — в копие, развитието — в упадък, викът — в страх, а бягството — в присъда. Аз държа Изабела здраво в ръцете си. Тя трепери, поглежда ме и се притиска към мен, а аз я държа, ние се държим — двама чужди, които не знаят нищо един за друг, но се държат, защото се разбират погрешно, смятат се за нещо различно от това, което са, и все пак черпят мимолетна утеха от своето недоразумение — от това двойно, тройно, безкрайно недоразумение; но то е едничкото, което като небесна дъга рисува образа на мост там, където никога не може да има мост — едно отражение между две огледала, захвърляно все по-надалеч в една все по-отдалечаваща се пустота.