Черният обелиск (История на една закъсняла младост)
- Автор: Ремарк Эрих Мария
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Апостолов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Черният обелиск (История на една закъсняла младост)». Краткое содержание книги:
— Откъде го имаш? — питам Георг.
— От една вдовица, която е наследила цяла кутия, пълна с такива монети.
— Господи! Колко ли струва?
— Четири милиарда книжни марки. Една малка къща Или десетина прекрасни жени. Цяла седмица в „Червената мелница“. Осеммесечна пенсия на някой тежко ранен във войната…
— Стига…
Хайнрих Крол влиза с велосипедните щипки на раи-раните си панталони.
— Това нещо тук би трябвало да очарова вашето верноподаническо сърце — казвам на Хайнрих и подхвърлям пред него във въздуха златната монета.
Той я хваща и я заглежда с овлажнели очи.
— Негово величество! — казва Хайнрих с умиление. — Това бяха времена! Ние още имахме своя армия!
— Изглежда, времената са били различни за различните хора — отвръщам аз.
Хайнрих ме поглежда заплашително.
— Вие навярно ще се съгласите, че онези времена бяха по-добри от днешните!
— Може би!
— Не може би! Положително! Имахме ред, имахме стабилни монети, нямахме безработни — затова пък имахме цветущо стопанство и бяхме един уважаван народ. Или и това не искате да признаете?
— Дума да не става.
— Е добре! А какво имаме днес?
— Безредие, пет милиона безработни, шарлатанско стопанство и сме един победен народ — отговарям аз.
Хайнрих е смаян. Той не е мислил, че ще победи толкова лесно.
— Е добре! — повтаря той. — Днес сме затънали до гуша в сиромашия, а тогава дебелеехме. Крайният извод на вярно и сам можете да си направите, нали?
— Не съм сигурен. Какъв е той?
— Това е толкова просто! Трябва пак да имаме кайзер и едно порядъчно, национално правителство.
— Чакайте — казвам аз. — Забравихте нещо. Забравихте важната дума „защото“. Тя обаче е сърцевината на всички злини. Тя е причината, поради която днес милиони като вас с високо вирнати носове отново тръбят наляво и надясно такива глупости. Малката дума „защото“.
— Какво? — пита Хайнрих недоумяващо. — — „Защото!“ — повтарям аз. — Думата: „защото!“ Днес имаме пет милиона безработни, имаме инфлация и бяхме победени, защото преди у нас управляваше нашето възлюбено национално правителство! Защото в манията си за величие това правителство обяви война! Защото то загуби война! Затова днес сме загазили! Защото имахме за управници нашите възлюблени дървени глави и кукли в униформи! И ние трябва не да ги връщаме на власт, за да ни тръгне по-добре, а да се пазим да не дойдат пак, защото още веднъж ще ни вкарат във война и ще загазим. Вие и вашите другари казвате: „По-рано бяхме добре, днес сме зле — значи, дайте ни пак старото правителство!“ Но истината е друга: „Днес сме зле, защото по-рано имахме старото правителство — значи нека то да върви по дяволите!“ Ясно ли е? Думичката: Защото! Вашите другари на драго сърце я забравят! Защото!
— Глупости! — казва сърдито Хайнрих. — Вие сте комунист!
Георг избухва в необуздан смях.
— Хайнрих мисли, че всеки, който не стои мирно с поглед надясно, е комунист.
Хайнрих изпъчва гърди, за да отговори ядовито. Образът на неговия кайзер му вдъхва сила. Но в този момент влиза Курт Бах.
— Господин Крол — обръща се той към Хайнрих, — къде трябва да стои ангелът: отдясно или отляво на текста: „Тук почива майстор-тенекеджията Кварц“?
— Какво?
— Ангелът от релефа върху „надгробния камък“ на Кварц.
— Отдясно, разбира се — казва Георг. — Ангелите стоят винаги отдясно.
От национален пророк Хайнрих отново става търговец на надгробни камъни.
— Ще дойда с вас — заявява с досада той и оставя златната монета на масата.
Курт Бах я вижда и посяга към нея.
— Това бяха времена — казва замечтано той.
— Значи, и за вас — отвръща Георг. — Че какви времена бяха те за вас?
— Тогава цъфтеше свободното изкуство! Хлябът струваше няколко пфенига, една ракия — петаче, животът беше пълен с идеали, а с няколко такива жълтици човек можеше да замине за обетованата земя Италия, без да се страхува, че при пристигането те няма да струват вече нищо.
Бах целува орела върху златната монета, оставя я и отново остарява с десет години. Хайнрих и той изчезват.
На тръгване Хайнрих извиква — с мрачна заканителност върху затлъстялото си лице:
— Ще се търкалят глави!
— Какво беше това? — питам учудено Георг. — Не беше ли една от обичайните фрази на Вацек? Да не би да сме в навечерието на някое побратимяване между враждебните братовчеди?