Черният обелиск (История на една закъсняла младост)
- Автор: Ремарк Эрих Мария
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Апостолов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Черният обелиск (История на една закъсняла младост)». Краткое содержание книги:
— Защо не ме обичаш? — шепне Изабела.
— Обичам те. Всичко в мене те обича.
— Не е достатъчно. Другите все още са тук. Ако ме обичаше достатъчно, щеше да ги убиеш.
Аз я държа в ръцете си и гледам над главата й към парка, където сенките като аметистови вълни се надигат от равнината и от алеите. Всичко в мене е отчетливо и ясно, но в същото време ми се струва, че стоя на тясна площадка, много високо над изпълнена с гласове бездна.
— Ти не би понесъл да живея извън тебе — шепне Изабела.
Не зная какво да отговоря. Винаги, когато тя казва такива думи, чувствувам, че нещо се докосва до мене — като че зад думите се крие някаква истина, по-дълбока от това, което мога да доловя… като че тя идва отвъд нещата, оттам, където няма имена…
— Чувствуваш ли как става студено? — пита Изабела, опряла глава на рамото ми. — Всяка нощ всичко умира. И сърцето. Те го разрязват с трион.
— Нищо не умира, Изабела. Никога.
— Умира! Каменното лице… То се пръска на късове. Утре е отново тук. Ах, то не е никакво лице! Ние лъжем — с нашите клети лица! И ти лъжеш…
— Да… — казвам аз. — Но не искам да лъжа.
— Трябва да изтъркаш лицето си, докато не остане вече нищо. Само кожа. Нищо повече. Но и тогава то все още ще бъде там. Отново ще израсне. Ако всичко остане в покой, няма да чувствуваме никакви болки. Защо искат да отрежат с трион всичко, което е свързано с мене? Защо тя иска да ме вземе обратно? Аз нищо няма да издам.
— Какво би могла да издадеш?
— Това, което цъфти. То е пълно с тиня. То идва от каналите. — Изабела отново трепери и се притиска до мен. — Те ми залепиха очите. С лепило, а след това ги прободоха с игли. Но и без това не мога да извърна очи.
— Да извърнеш очи? От какво?
Тя ме отблъсква от себе си.
— Те и тебе са изпратили! Нищо няма да издам! Ти си шпионин. Те са те подкупили! Ако кажа, ще ме убият.
— Не съм шпионин. И защо трябва да те убият, ако ми го кажеш? И без това биха могли много по-лесно да те убият. Ако аз го зная, трябва и мене да убият. Нали тогава ще го знае още един човек.
Тези думи достигат до Изабела. Тя пак ме поглежда. Размисля. Аз стоя така тихо, че едва дишам. Чувствувам, че сме пред някаква врата и че зад нея би могла да бъде свободата. Това, което Вернике нарича свобода. Завръщането от лабиринта в нормални улици, къщи и отношения. Не зная дали ще бъде много по-добре, но върху това не мога да разсъждавам, когато гледам измъченото същество пред себе си.
— Ако ми обясниш, ще те оставят на мира — казвам аз. — А ако не те оставят на мира, ще докарам помощ.
От полицията, от вестниците. Те ще се уплашат. И тогава няма да има вече от какво да се страхуваш.
Изабела притиска ръцете си.
— Не е само това — проговаря тя най-сетне.
— Какво има още?
Лицето й в миг става упорито и затворено. Като че мъката и нерешителността са изличени. Устата й става малка и тясна, а брадичката се вирва напред. Сега Изабела прилича на някоя слаба, пуританска, зла мома.
— Остави! — казва тя. Гласът й също се променя.
— Добре, да оставим това. Няма нужда да го зная. Аз чакам. Нейните очи светят гладки, като влажен аспид в последната светлина. Цялата дрезгавина на вечерта сякаш се е събрала в тях, тя ме поглежда надменно и подигравателно. — Много ти се искаше, нали? Не сполучи, шпионино! Без причина се разгневявам, макар да зная, че тя е болна и тези преломи в съзнанието й идват светкавично.
— Върви по дяволите — казвам аз ядосан. — Какво ме интересува всичко това!
Виждам, че лицето й отново се променя; но аз излизам бързо, изпълнен от необяснима възбуда.
— И какво? — пита Вернике.
— Това е всичко. Защо ме изпратихте при нея? Нищо не се е оправило. Не ме бива за болногледач. Нали виждате — вместо да говоря с нея внимателно, аз я нахоках и побягнах.
— Така е било по-добре, отколкото предполагате. — Вернике изважда зад книгите си една бутилка и две чашки и налива. — Коняк — казва той — Бих желал да зная само едно нещо: как е усетила, че майка й е отново тук.
— Майка й тук ли е?
Вернике кима утвърдително.
— От завчера. Тя още не я е виждала. И през прозореца не е могла.
— Защо да не е могла?
— Би трябвало да се надвеси от прозореца и да има очи като далекоглед. — Вернике разглежда цвета на своя коняк. — Но понякога този вид болни проявяват усет за подобни неща. Може би е отгатнала. Аз я насочих.
— Защо? — питам доктора. — Сега тя е по-болна, от колкото всеки друг път, когато съм я виждал.