Черният обелиск (История на една закъсняла младост)
- Автор: Ремарк Эрих Мария
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Апостолов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Черният обелиск (История на една закъсняла младост)». Краткое содержание книги:
— Не е — отвръща Вернике.
Оставям чашата си и поглеждам дебелите книги в библиотеката му.
— Тя е толкова нещастна, че да ти се обърнат червата.
— Нещастна — да; но не и по-болна.
— Трябваше да я оставите на мира… така, както беше през лятото. Беше щастлива. Сега… това е ужасно.
— Да, ужасно е — казва Вернике. Почти така е, сякаш всичко, което си въобразява, наистина се сбъдва.
— Тя седи като в някоя килия за инквизиция.
Вернике кима в знак на съгласие.
— Навън винаги смятат, че такова нещо вече няма. А то съществува. Тук. Всеки има собствена килия за инквизиции — в главата си.
— Не само тук.
— Не само тук — съгласява се Вернике и отпива глътка коняк. — Но тук мнозина имат такава килия. Искате ли да се убедите? Вземете една бяла престилка. Скоро ще стане време за вечерна визитация.
— Не — казвам аз. — Спомням си за последния път.
— Това беше войната, която все още бушува при нас. Искате ли да видите друго отделение?
— Не. Спомням си и за него.
— Вие не сте видели всичко, а само някои отделения.
— Достатъчни ми са.
Спомням си съществата, които седмици наред стоят в ъглите, сгърчени и вдървени като мумии, или неспокойно се блъскат в стените, катерят се по леглата и с избелени очи хъркат и крещят в усмирителни ризи. Безшумните бури на хаоса трещят над тях, а към техните черва, тестиси и прешлени посягат изотдолу червеи, хищни нокти, рибени люспи — лигавият, безног, виещ се пра-живот, пълзенето преди мисленето, жалкото съществувание — за да ги принизи до сивото първично разлагане, обратно към люспестите тела и безокото гърчене… Крещейки като обхванати от паника маймуни, те се спасяват върху последните голи клони на своя мозък, безсмислено бъбрят, подгонени от надигащия се хаос, в сюблимен, ужасяващ страх; но това не е от страх на мозъка, а нещо по-лошо — страх на клетките пред гибелта, вик над всички викове, страх над всички страхове, смъртен страх — не на индивида, а на кръвоносните съдове, клетките, кръвта, на подсъзнателната интелигентност, над които мълчаливо господствуват черният дроб, жлезите, кръвообращението и пламъкът а човешкия череп.
— Добре — казва Вернике. — Тогава си пийте коняка. Зарежете вашите екскурзии в подсъзнанието и прославяйте живота.
— Защо? Защото всичко е така чудесно наредено? Защото всеки изяжда някой друг, а после и себе си?
— Защото живеете, вий, безобиден таласъме! За проблема на състраданието сте още премного млад и зелен. Някога, когато станете достатъчно възрастен, ще забележите, че той не съществува.
— Аз имам известен опит.
Вернике махва отрицателно с ръка.
— Не си придавайте толкова важност, драги фронтовако! Това, което знаете, не спада към метафизичния проблем на състраданието… то принадлежи към общото слабоумие на човешката раса. Голямото състрадание започва другаде… и свършва също другаде… отвъд вопиещите страдалци като вас и отвъд търговците на утеха като Бодендик…
— Добре, драги свръхчовеко — казвам аз. — Но това дава ли ви право да развихряте по свое усмотрение в поверените ви човешки глави ада, чистилището или флегматичната смърт?
— Право… — отвръща Вернике с безкрайно презрение. — Колко е приятен един честен убиец в сравнение с някой защитник на правото като вас! Какво разбирате вие от право? А още по-малко разбирате от състрадание, защото сте схоластичен сантименталист!
Той вдига чашата си, хили се и спокойно се взира във, вечерта. Изкуствената светлина в стаята става все по-златиста върху кафявите и пъстри ръбове на книгите. Тя никога не изглежда тъй скъпа и символична както тук горе, където нощта е същевременно полярна нощ на мозъците.
— Нито едното, нито другото не е било предвидено при сътворението на света — казвам аз. — Но аз не мога да се примиря, и ако за вас това означава човешка не пригодност, с удоволствие бих останал цял живот такъв.
Вернике става, взема шапката си от закачалката, слага я на главата си, сваля я, за да ме поздрави, а след това я окачва обратно на закачалката и отново сяда.
— Да живее доброто и красивото! — казва той. — Именно това исках да кажа. А сега си вървете! Време е за вечерна визитация.
— Не можете ли да дадете на Женевиев Терховен някакво приспивателно средство? — питам аз.
— Мога; но това няма да я излекува.
— Защо не й дадете поне днес малко спокойствие.
— Ще й дам спокойствие. Ще й дам и приспивателно средство. — Той ми намига. — Вие бяхте днес по-добър от цял лекарски колегиум. Много ви благодаря.
Поглеждам го нерешително. „По дяволите неговите поръчения — мисля си. — По дяволите неговият коняк! По дяволите и неговите богоподобни изрази!“ — Някое силно средство за сън — казвам аз.