Черният обелиск (История на една закъсняла младост)
- Автор: Ремарк Эрих Мария
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Апостолов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Черният обелиск (История на една закъсняла младост)». Краткое содержание книги:
— Това е капиталовложение — казва Вилке, нетърпелив поради моето тъпоумие. — Един гроб днес е отлично капиталовложение, това всеки го знае! Вече може да спечели няколко милиона от него, ако поиска да го продаде. Цените на материалните ценности се покачват като луди!
— Вярно. За момент бях забравил това. А вие защо сте още тук?
Вилке посочва един ковчег.
— Заради Вернер, банкера. Кръвоизлив в мозъка. Цената няма значение: истинско сребро, най-фино дърво, чиста коприна, извънреден труд… Ще ми помогнете ли малко? Курт Бах не е тук. Затова пък утре рано можете да продадете паметника. Все още никой не знае. Вернер се катурнал след приключване на сделките.
— Днес не мога. Ужасно съм уморен. Идете малко преди полунощ в „Червената мелница“ и се върнете към един часа, за да продължите работата… Тогава проблемът за потайната доба е разрешен.
Вилке се замисли.
— Не е лошо — заявява той. Но… не трябва ли да облека смокинг?
— И дума да не става.
Вилке клати глава.
— Въпреки всичко, невъзможно! Единият час ще ми струва повече, отколкото бих спечелил през цялата нощ.
Но мога да отида в някоя малка кръчма. — Вилке ме поглежда с благодарност. — Запишете си адреса на Вернер — казва той.
Аз го записвам. „Странно — мисля си, — това е вече вторият човек тази вечер, който се вслушва в моя съвет… Само на себе си не мога да дам никакъв съвет“.
— Смешно е, че толкова много се страхувате от призраци — казвам аз. — При това сте умерено свободомислещ.
— Само през деня. Нощем не съм. Кой е свободомислещ нощем?
Аз посочвам надолу към стаята на Курт Бах. Вилке маха отрицателно с ръка.
— Лесно е да си свободомислещ, когато си млад. Но на моята възраст, с херния и след като съм бил болен от туберкулоза…
— Променете убежденията си. Църквата обича разкаяните грешници.
Вилке вдига рамене.
— Какво ще стане тогава със самоуважението ми? Аз се смея.
— През нощта то ви напуска, нали?
— Че кой ли си го запазва нощем? Вие ли?
— Не. Но може би някой нощен пазач. Или хлебаря, който пече хляб през нощта. Непременно ли трябва да изпитвате самоуважение?
— Разбира се. Нали съм човек. Само животните и самоубийците изпитват самоуважение. Цяла беда е това раздвоение! Все пак тази нощ аз ще отида в гостилница „Цвете“. Бирата там е чудесна.
Запътвам се обратно през тъмния двор. Пред обелиска нещо се мержелее. Това е букетът на Лиза. Тя го е оставила на съхранение там, преди да отиде в „Червената мелница“. За миг стоя нерешителен; след това го вземам. Мисълта, че Кнопф би могъл да го оскверни, е непоносима. Отнасям го в стаята си и го поставям в една урна от теракота, която донасям горе от канцеларията. Цветята веднага завладяват цялата стая. Сега седя заедно с кафяви, жълти и бели хризантеми, които ухаят на земя и гробища, като че съм погребан! Но наистина ли не съм погребал нищо?
Към полунощ не мога вече да понасям миризмата. Виждам, че Вилке отива в кръчмата да прекара потайната доба. Вземам цветята и ги занасям в работилницата му. Вратата е отворена; лампата още свети, за да не се изплаши страхуващият се от призраци дърводелец, когато се върне. Върху ковчега на великана има бутилка бира. Аз я изпивам, слагам чашата и бутилката върху перваза на прозореца и го отварям, за да изглежда, че някой дух е бил жаден. След това разпръсвам хризантемите от прозореца по полуготовия ковчег на банкера Вернер и на края слагам пълна шепа обезценени банкноти по хиляда марки. Нека после Вилке си мисли каквото ще! Ако поради това ковчегът на Вернер не бъде завършен, не е никаква беда — с обезценени пари банкерът е ограбил малките имоти на десетки дребни собственици на къщи.
XX
— Искаш ли да видиш нещо, което грабва сърцето почти както картина от Рембранд? — пита Георг.
— Давай!
Той взема нещо от джобната си кърпичка и го пуска на масата така, че то звънва. Минава известно време докато го позная. Разглеждаме го трогнати. Златна монета от двадесет марки. За последен път видях такава монета преди войната.
— Това бяха времена! — казвам аз. — Цареше мир, владееше сигурност, оскърбленията на величеството все още се изкупваха със затваряне в крепост, стоманеният шлем беше непознат, нашите майки носеха корсети и високи яки на блузите си с банели, лихвите се плащаха, марката беше неприкосновена като бога и всяко тримесечие човек спокойно си отрязваше купоните от държавните заеми и срещу тях получаваше злато. Дай да те целуна, блестящ символ на едно отлетяло време!
Опитвам върху дланта си колко тежи златната монета. На нея е изобразен ликът на Вилхелм. II, който сега реже дърва в Холандия и си е пуснал малка остра брадичка. Образът му върху монетата е все още с гордо засуканите нагоре мустаци, които на времето означаваха: „Постигнахме целта“. Тя действително е постигната.