Черният обелиск (История на една закъсняла младост)

— Това е хубавото на вашия двор — казва той въодушевено. — Който се люби между паметници, не се страхува и от ковчези. По тази причина след йода, пластира и глътка портвайн ковчегът на великана можа да послужи за още една цел.

— Любовно ложе ли стана? — питам аз, за да съм сигурен.

— Истинският кавалер се наслаждава и мълчи — отвръща Вилке.

В този момент луната се показва между облаците. Долу мраморът свети в бяло, кръстовете блещукат в черно, а между тях виждаме пръснати четири любовни двойки — две в склада за мрамор и две — сред гранита. За миг всичко притихва и се вцепенява от изненада; сега има само две възможности — бягство или пълно безразличие към изменилото се положение. Бягството не е толкова безопасно; наистина, изчезваш в един миг, но затова пък получаваш такъв нервен шок, който може да доведе до полово безсилие. Зная това от един ефрейтор, който бил изненадан веднъж в гората с една готвачка от някакъв вицефелдфебел на пионерите. Беше свършен за цял живот и след две години жена му се разведе с него.

Любовните двойки постъпват правилно. Като запазващи се от опасност елени те въртят глави… След това, отправили очи към единствения осветен прозорец — нашия, — който и преди беше на същото място, те остават неподвижни, като че Курт Бах ги е изваял. Това е картината на невинността, в краен случай само малко смешна, каквито са и скулпторите на Бах. Веднага след това сянката на един облак така поглъща луната, че в тази част на градината става тъмно и само обелискът е още осветен. Но кой стои там — някакъв блещукащ фонтан ли е това? Не — пикаещият Кнопф, сякаш статуята в Брюксел, позната на всеки войник, който е бил в отпуск в Белгия.

Много е далеч, за да се направи нещо. А и аз не съм настроен днес за това. Защо да реагирам като някоя домакиня? Днес следобед реших да напусна това място и затова сега животът приижда към мене с двойна сила и аз го чувствувам навред — в миризмата на стърготините и в луната, в леките стъпки и шумоленето в двора, в неизразимата дума септември и в ръцете си, които се движат и могат да го уловят, в очите си, без които всички музеи на света щяха да бъдат празни, в духовете, в призраците, в преходността и в бясната гонитба на Земята покрай Касиопея и Плеядите, в предчувствието за безкрайни непознати градини под непознати звезди, за свободни служби в големи чужди вестници и за рубини, които сега се преобразяват под земята в червено зарево — чувствувам това и то ми пречи да запратя някоя празна бирена бутилка по посока на тридесетсекундния фонтан на Кнопф…

В този миг часовниците бият. Часът е един. Потайната доба е минала, ние пак можем да говорим с Вилке на „вие“, можем да продължим да се напиваме, или да потънем в съня като в някой рудник, в който има въглища, трупове, бели дворци от сол и заровени диаманти.