Следотърсача

При слабия ветрец, който духаше откъм изток, лекото корабче едва ли щеше да успее да се пребори с все още развълнуваната водна стихия, затова всяка надежда „Вихър“ да продължи пътя си през този следобед беше изоставена. Джаспър, който негласно пое командването на кутера, даде нареждане да се вдигнат последователно главните котви, да се подготви прибирането и на спомагателните котви, за да може „Вихър“ да потегли веднага щом времето позволи.

Междувременно пътниците, които бяха свободни от грижата за тези задължения, потърсиха начин да се развлекат, доколкото им позволяваха условията, разбира се.

Както всички хора, непривикнали с ограниченото пространство на кораба, Мейбъл стоеше на палубата и отправяше тъжни погледи към брега. Най-после тя изрази желание, ако е възможно, отново да стъпи на сушата. Следотърсача, който стоеше редом с нея, я увери, че няма нищо по-лесно от това, тъй като на кораба имало лодка, а лодката била най-удобното средство да се премине прибоят. След кратки колебания и двоумение, тя се обърна с молба към сержанта. Той посрещна благосклонно желанието й, даде съгласието си и след малко всичко необходимо, за да се изпълни на дело прищявката й, беше готово.

Групата, която щеше да тръгне за брега, се състоеше от сержант Дънъм, дъщеря му и Следотърсача. Мейбъл, привикнала вече да пътешествува с кану, смело се настани в средата, баща й седна на носа, а Следотърсача, който щеше да поеме длъжността на кормчия, застана на кърмата. Той изобщо не прибягваше до помощта на греблото, защото вълните от време на време изтласкваха лодката така стремително напред, че да се направлява движението й, беше невъзможно. Докато стигнат до брега, Мейбъл неведнъж съжали за неблагоразумието си, но Следотърсача всеки път я окуражаваше и се държеше така спокойно и хладнокръвно, с такава твърда ръка направляваше лодката, че дори и една девойка би се стеснявала да признае страха си пред него. Нашата героиня в никой случай не можеше да се нарече страхлива и макар че обстановката беше крайно необичайна, това плаване й доставяше неизмерима наслада. Вярно е, че в отделни моменти, когато леката като орехова черупка лодка литваше подобно на лястовица върху разпенения гребен на вълната, сърцето й почти спираше да бие, но щом се плъзнеха надолу и опасното премеждие останеше зад гърба им, Мейбъл, сякаш засрамена, че се е поддала на страха пред тази стремителна надпревара, поруменяваше цяла и започваше да се смее. Това вълнуващо надпрепускване продължи обаче съвсем кратко, макар че разстоянието между кутера и брега значително надхвърляше четвърт миля, пирогата измина този път само за няколко минути.