Следотърсача
- Автор: Купер Джеймс Фенимор
- Серия: leatherstocking tales #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Красимира Тодорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Следотърсача». Краткое содержание книги:
Суровите и груби черти на Следотърсача изразяваха такова разочарование, такава силна мъка, че Мейбъл се изплаши. Дишането му се затрудни и той неволно се хвана за гърлото, сякаш искаше да се облекчи от някаква остра физическа болка. Мейбъл ужасена гледаше пръстите му, които се свиваха конвулсивно.
— Следотърсачо — развълнувано подхвана тя, щом успя да овладее гласа си, — аз може би казах повече, отколкото всъщност исках да кажа, всичко на този свят е възможно и ненапразно говорят, че понякога жените сами не знаят какво точно искат. Моля те, разбери само едно: ние двамата с теб едва ли някога можем да изпитваме чувствата, които един мъж и една жена изпитват един към друг.
— Аз няма… Вече никога няма да мисля за това, Мейбъл — с усилие изговори Следотърсача. Думите излизаха от устата му тъй, сякаш нещо го душеше за гърлото. — Не, не, никога вече няма да мисля за това, няма да мисля за теб, нито за която и да било друга.
— Следотърсачо, скъпи Следотърсачо, разбери ме, не придавай по-голямо значение на думите ми, отколкото им придавам аз самата. Един такъв брак би бил неразумен и може би дори неестествен.
— Да, неестествен, наистина неестествен. И аз така казвах на сержанта, но той настояваше на своето.
— Ах, Следотърсачо, нещата съвсем не са били тъй прости, както аз си ги представях. Дай си ръката, скъпи приятелю, и ми покажи, че не ме мразиш. За Бога, усмихни ми се пак.
— Да те мразя ли, Мейбъл? Да ти се усмихна?
— Дай ми ръката, силната, предана, мъжествена ръка, не, двете ръце, Следотърсачо, двете ръце. Няма да се успокоя, докато не се уверя, че ние пак сме приятели и че всичко това е било само едно недоразумение.
— Мейбъл — каза ловецът, като гледаше с тъга благородната и пламенна девойка, която държеше грубите му, обгорели от слънцето ръце в своите нежни и красиви пръсти, и се засмя по обичайния си безмълвен начин, докато в това време по лицето му, неспособно да скрие вълнуващите го противоречиви чувства, се четеше дълбока мъка. — Мейбъл, за всичко това е виновен сержантът!
Той не можеше повече да се владее и сълзите като дъжд рукнаха по страните му. Пръстите му отново се свиха конвулсивно на гърлото, а гърдите му с мъка се повдигаха, сякаш някакво непоносимо тежко бреме беше легнало отгоре им и той напразно се мъчеше да се освободи от него.
— Следотърсачо, Следотърсачо… — почти изкрещя Мейбъл. — Моля те, недей, само това недей. Кажи ми нещо, усмихни ми се, кажи ми една мила дума, кажи ми нещо, с което да покажеш, че ми прощаваш.
— Сержантът е виновен, сержантът не беше прав — възкликна Следотърсача, като се мъчеше да се усмихне през сълзи, и тази неестествена смесица от мъка и привидна веселост разтърси Мейбъл до дъно. — Аз си го знаех, аз си го знаех, и казвах на сержанта, но той въпреки тона направи грешка.
— Ние ще продължим да бъдем приятели, макар и да не стана твоя жена — продължи Мейбъл почти толкова разстроена, колкото своя събеседник, и едва съзнавайки какво говори. — Можем завинаги да бъдем приятели и ще бъдем.
— Аз знаех, бях сигурен, че сержантът се заблуждава — подхвана отново Следотърсача, след като с голямо усилие на волята успя да се овладее. — Знаех си, че аз, простият ловец, не мога да се харесам на една девойка, отраснала в града. И по-добре щеше да бъде да бях останал с това убеждение, Мейбъл. И много по-добре щеше да бъде ти да не се бе отнесла с мене така ласкаво и мило, да, много по-добре щеше да бъде.
— Ако аз по някакъв начин неволно съм събудила у тебе лъжлива надежда, Следотърсачо, то никога няма да си го простя. Повярвай ми, по-скоро съм готова аз самата да страдам, отколкото да те гледам ти да страдаш.
— Точно така стана, точно така стана, Мейбъл. Мислите ти, изказани с такъв нежен глас и с такива думи, каквито не съм свикнал да чувам в гората, причиниха цялата беда. Но сега вече виждам съвсем ясно, разбирам разликата помежду ни и ще се постарая да потисна, чувствата си, като тръгна отново на лов за дивеч и по следите на неприятеля. Ах, Мейбъл, аз тръгнах по съвсем погрешна следа, след като те видях!
— Но сега пак ще намериш правилния път. Няма да мине много време и ти ще забравиш, всичко това, ще гледаш на мен само като на приятел, който ти дължи живота си.
— Може в градовете това да е обичайно, но аз се боя, че тук, в гората, трудно можеш да го постигнеш. Ние тук, когато видим някоя красива гледка, дълго не сваляме очи от нея, а ако душата ни се завладее от някое дълбоко, голямо чувство, трудно ни е да се разделим с него.
— Но любовта ти към мен едва ли е особено дълбоко и голямо чувство, пък и аз не съм красавица. Ти ще забравиш всичко това, щом се убедиш, че съвсем не подхождам за твоя жена.