Следотърсача
- Автор: Купер Джеймс Фенимор
- Серия: leatherstocking tales #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Красимира Тодорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Следотърсача». Краткое содержание книги:
Кутерът беше останал само на една котва, тъй като нямаше вече опасност, и се полюляваше свободно върху вълните. В далечината той приличаше на красива, изящно изработена играчка, чието място по-скоро беше под стъклен похлупак вместо сред разбушуваната стихия, с която неотдавна се беше борил. Лодката лежеше долу върху тясната чакълеста брегова ивица, прилична на тъмно петънце, напълно защитена от вълните, които се разбиваха с грохот о брега.
— Колко далече сме от всякакви човешки жилища — възкликна Мейбъл, след като продължително и замислено наблюдава гледката. Живият й бърз ум веднага възприемаше и запечатваше всяка по-характерна особеност. — Ето това вече наистина е граница!
— А има ли такива красиви гледки край морето и около големите градове? — попита с нескрит интерес Следотърсача.
— Не, струва ми се, че не. Там всичко те кара да мислиш повече за себеподобните и да забравяш Бога.
— И на мен нещо ми подсказваше, че е така, Мейбъл. Аз съм само един обикновен ловец, недодялан и необразован, зная го добре, но тук, в моя дом, Бог е тъй близо до мене, както е близо до краля и кралския дворец.
— Че кой може да се съмнява в това? — отвърна Мейбъл, като премести поглед от красивата гледка към грубото и сурово, но честно лице на събеседника си, малко удивена от разпалените му слова. — Тук човек се чувства много по-близо до Бога, отколкото в града, където мисълта ти се отвлича по най-различни неща.
— Ти изказваш същите мисли, които аз бих искал да изкажа, Мейбъл, но така понятно и ясно, че отсега нататък ще ме бъде срам да предавам със свои думи това, което чувствам. Аз съм обиколил надлъж и нашир бреговете на това езеро преди войната, за да ловя дивеч със скъпа кожа, бил съм и тук. Е, не точно на това място, разбира се, а ей там, дето се вижда поразеният от гръм дъб, до купчината ели…
— Как, Следотърсачо, нима можеш да запомниш с такава точност всички тези подробности?
— Това са нашите улици и къщи, нашите църкви и дворци. Как няма да ги помня. Веднъж се уговорихме с Голямата змия да се срещнем след половин година, точно в дванайсет часа на обед, под един бор, а двамата в това време се намирахме на триста мили от него. И ако по волята на Провидението не го е поразил гръм, дървото сигурно и досега си седи на същото място, на петдесет мили от всякакво поселище, сред гъстата гора, в която се въдят необичайно много бобри.
— А вие срещнахте ли се на уреченото място в уречения час?
— Все едно да ме питаш дали слънцето изгрява и залязва. Когато стигнах до бора, заварих Голямата змия да седи облегнат на ствола му, с изпокъсани дрехи и окаляни мокасини. Делауерът попаднал в едно блато и здравата се измъчил, докато се измъкне от него, но тъй както слънцето изгрява иззад хълмовете на изток сутрин и залязва зад планините на запад вечер, така и той в уречения час беше на мястото. Да, в Чингачгук човек може да бъде напълно сигурен, той винаги е верен на думата, която е дал — било на приятел, било на неприятел.
— А къде е той сега, защо днес не е с нас?
— Той е по следите на мингосите, което трябваше да върша и аз, ако човешката природа не беше тъй слаба.
— Но ти стоиш над тези неща, Следотърсачо. Аз не съм срещала досега друг човек, тъй чужд на всяка слабост.
— Ако под това разбираш здраве и сила, Мейбъл, то мога да кажа, че Провидението наистина е било благосклонно към мен, макар да мисля, че всеки, който живее на открито и обикаля горите, за да дири следите на дивеча а на врага и заспива с чиста съвест, не допуска лекаря до себе си. Но и аз съм човешко същество в края на краищата, и аз съм способен на такива чувства, на каквито са способни и другите.
Мейбъл остана изненадана и не бихме обрисували добре женския характер, ако не добавим, че милото и личице изразяваше силно любопитство, което вродената й сдържаност не й позволяваше да изрази е думи.
— Има нещо толкова очарователно в този див и примитивен живот, който водите тук, Следотърсачо — възкликна тя въодушевено и руменина обля страните й. — Струва ми се, че аз скоро ще стана истинска погранична жителка. Това величествено безмълвие на горите тъй много ми допада. Градовете вече ми се виждат скучни и ако баща ми реши да прекара остатъка от дните си тук, където е живял толкова дълго, то и аз с радост ще остана заедно с него и сигурно никога няма да ми се прииска да се върна на крайбрежието.
— Горите никога не са безмълвни за онези, които разбират техния език, Мейбъл. Случвало ми се е с дни да бродя сам-самичък из тях, без да чувствувам нужда от компания. А колкото се отнася до разговора, то този, който разбира от езика им, ще чуе немалко смислени и поучителни думи.