Любимият непознат

Лианор се обърна изненадано. Тя си мислеше, че баща й обича конете и че на младини е бил отличен ездач. Отново й хрумна името в книгата с театрални пиеси.

— Питах се, Робърт… — Все още й беше трудно да го нарича „татко“. — Кой ли може да е Едуард Гейтлинг?

Самъртън се задави и изплю глътката уиски право в лицето на седналия срещу него гост. Ивънс скочи и припряно взе да бърше бузата и рамото си, като хвърли остър поглед на Самъртън. Бащата на Лианор все още не можеше да си поеме дъх и мина доста време, докато спре да кашля и да се дави. Накрая избърса с носна кърпа потта от челото си, отпусна се на едно кресло и я погледна смутено.

— Какво значи този въпрос, момиче?

Лианор се обърна отново към верандата. Очите й е нежност проследиха напетата кобилка, чиито копита сякаш не докосваха земята, а опашката й беше гордо вирната. След това си спомни, че Самъртън я беше попитал нещо, и отговори:

— О, видях името в книгата с театрални пиеси и просто бях любопитна кой е този човек.

— А, това ли било! Гейтлинг беше един артист, с когото преди години се бях сприятелил. Той играеше в една от пиесите и ми надписа тома.

— Разбирам. — Но в действителност нищо не разбираше. Мислеше си пак за почерка на баща си, за приликата с подписа на артиста. Дали не вдигаше много шум за нищо?

Самъртън пристъпи към нея с любезна усмивка.

— Та като говорехме за имена и подписи, Лианор, ти нали тъкмо се канеше…

Тя излезе на верандата и остави смаяните мъже. Бавно се спусна по стълбите и се отправи към Хайръм, който галеше Любимо сърце и й шепнеше в ухото какво добро животно била.

— Не е ли чудесна кобила, мисис Уингейт? — попита я той и се ухили широко.

Лианор вдигна изненадано вежди.

— Сега съм мисис Синклер, Хайръм.

— О, знам какво приказват всички, мисис, но ума ми не го побира как такава сладка лейди като вас ще вземе да се омъжи за някой като мистър Синклер. — Той поклати огорчено глава. — Човек, дето иска да убие красиво животно като това, трябва да е много, ама много лош.

Лианор се усмихна.

— Баща ми казваше, че един мъж се познава по темперамента на конете в конюш… — Тя млъкна по средата на думата, съвсем объркана. Баща й току-що беше заявил, че не разбира нищо от коне, откъде знаеше тогава тази мъдрост?

Хайръм се усмихна още по-широко. Белите му зъби блеснаха.

— Господарят има няколко страшно хубави коня в конюшнята, мисис.

Тя погали замислено копринените ноздри на кобилата.

— Ти обичаш мистър Уингейт, кали, Хайръм?

— Да, мисис! — Чернокожият кимна енергично и потупа шията на коня. — И то много!

— И аз — въздъхна тя. — Там е цялата работа.

Хайръм се засмя.

— И аз тъй си помислих, че и вие го обичате, мисис.

Тя се питаше дали чувствата й изобщо бяха тайна за някого. Тъжно промълви:

— Май сестра ми се е омъжила за по-добрия съпруг.

Хайръм се подсмихна.

— Господарят все казва, че туй трябва първо да се провери.