Господарят на хаоса
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Господарят на хаоса». Краткое содержание книги:
— Ама искаме да видим и Кемлин! — изписука Джанаци, макар че и тя все още трепереше.
Останалите се развикаха — някои подкрепяха Джанаци въпреки страха си, другите бяха непреклонни в полза на заминаването. Едно от девойчетата от Стражеви хълм, високо и хубавичко момиче, казваше се Ел, отново зарева с цяло гърло.
Единственото, което Верин можеше да направи, беше да ги напляска. За най-младите имаше извинение, но Лейрин и Ел, както и другите с плитки трябваше уж вече да са жени. От друга страна, всички бяха уморени, посещението на Ранд ги беше стъписало, а най-вероятно щяха да се натъкнат на още по-ужасни неща в близко бъдеще, така че тя се постара да сдържи беса си.
Аланна не можа. Дори сред Зелените тя беше известна като избухлива жена, а напоследък бе станала още по-неудържима.
— Всички веднага по стаите — каза тя хладно и запреде Въздух и Огън в Илюзия. Стаята се изпълни с ахкания и бездруго вече облещените очи се изцъклиха. Нямаше нужда чак от това, но обичаят не позволяваше на Верин да се намеси публично в деянието на друга сестра, а и честно казано, тя изпита дори облекчение, когато воят на Ел изведнъж секна. Необучените девойчета, разбира се, не можеха да видят сплитовете; в техните очи Аланна просто започна да расте с всяка произнесена от нея дума. Гласът й също нарастваше заедно с нея, с неизменен тон, но кънтящ в пълно съответствие с ръста й. — Новачки ще ми ставате, а първият урок, който една новачка трябва да научи, е да се подчинява на Айез Седай. Веднага. Без приказки. — Аланна си стоеше сред гостилницата такава, каквато си беше — поне в очите на Верин, — но главата на Илюзията опря в гредите на тавана. — Хайде, бегом! Която не е в стаята си, докато преброя до пет, ще съжалява до края на живота си. Едно. Две… — Преди да стигне до три, последва бясно катерене по стълбата; цяло чудо беше, че никоя не бе стъпкана.
Аланна не си направи труда да стигне до четири. След като и последното момиче от Две реки се качи горе, тя пусна сайдар, Илюзията изчезна и тя кимна доволна. Девойчетата нямаше да посмеят дори да надникнат от стаите си. Толкова по-добре. Както вървяха нещата, оставяше някоя да се измъкне, за да разгледа Кемлин, и да се наложи да я търсят.
Разбира се, това, което направи Аланна, имаше и страничен ефект. Наложи им се да изкарат прислужничките, сврели се под масите, и да свестят една, която беше припаднала. Но те поне не пищяха, само трепереха. Колкото до ханджията, долната му челюст беше паднала до гърдите и очите му аха-аха да изскочат. Верин погледна към Томас и му махна с ръка към залитащия човечец.
Томас й отвърна с кисел поглед — много мразеше да го карат да се занимава с дреболии, но все пак рядко оспорваше заповедите й — след което прегърна господин Дилхам през раменете и го попита свойски къде биха могли да му ударят няколко чаши от най-доброто вино в хана. Биваше си го Томас, опитен беше в най-изненадващи области. Ивон пък беше опрял гръб в стената и с едно око следеше вратата към улицата, с другото — Аланна. Твърде загрижен беше за нея, откакто Овейн, другият й Стражник, бе загинал в Две реки — и съвсем основателно се тревожеше за нервите й, въпреки че тя обикновено ги сдържаше много по-добре, отколкото днес. Аланна, от своя страна, не прояви никакво желание да помогне да оправят кашата, която сама беше забъркала. Стоеше насред гостната, скръстила ръце, и гледаше стълбата. За всеки друг сигурно щеше да изглежда въплъщение на спокойствието. За Верин беше просто една жена, готова всеки момент да избухне.
Верин я докосна по рамото.
— Трябва да поговорим.
Аланна я изгледа с неразгадаем поглед и без дума да каже, тръгна към частната гостна.
Зад гърба си Верин чу треперливия глас на господин Дилхам:
— Смятате ли, че мога да твърдя, че лично Прероденият Дракон покровителства хана ми? Ами че той дойде тук, в края на краищата. — За миг тя се усмихна; той поне щеше бързо да се оправи. Усмивката й се стопи, когато влезе при Аланна и затвори вратата.
— Нахалник! Безобразно нахалство! — кипна Аланна. — Ще ни задържа той! Ще ни ограничава!
Верин я гледа няколко мига, преди да заговори. Десет години й беше струвало, докато преодолее смъртта на Балинор и обвърже Ивон. Аланна беше много разстроена след гибелта на Овейн и беше сдържала чувствата си твърде дълго. Моментните изблици на плач, които си беше позволила, откак напуснаха Две реки, не бяха достатъчни, за да я облекчат.
— Предполагам, че може да ни задържи извън Вътрешния град със стражи на портите, но не би могъл да ни задържи в Кемлин.
Тази фраза заслужено й донесе попарващ поглед. Можеха да си тръгнат без особени трудности — колкото и да се беше научил Ранд, възможността да открие „преградите“ им беше нищожна — но това щеше да означава да изоставят момичетата от Две реки. Никоя Айез Седай не беше се натъквала на такава находка като от Две реки от… Верин не можеше да си представи от колко дълго. Навярно отпреди Тролокските войни. Дори за младите жени до осемнадесет години — ограничението, което двете си бяха наложили — често се оказваше трудно да привикнат към строгия режим на новачеството, но ако бяха увеличили тази граница само с пет години, двете с Аланна щяха да съберат два пъти по толкова, ако не и повече. Пет от тези момичета — цели пет! — бяха с вродена искрица, в това число сестрата на Мат, Ел и младата Джанаци; един ден сами щяха да запреливат, все едно дали ще ги научи някоя, или не, и да станат много силни. И още две бяха оставили, за да бъдат прибрани след около година, когато пораснат достатъчно, за да могат да напуснат дома си. Не беше опасно — едно момиче с вродена дарба рядко я проявяваше без обучение, преди да навърши петнадесет. Останалите бяха изключително обещаващи; до една. Две реки беше находище на чисто злато.