Илса Бик Пепел 3 Чудовища 2
- Автор: Бик Ильза Джей
- Серия: Пепел #3
- Язык: болгарский
- Жанр: Прочая древняя литература
Электронная книга - «Илса Бик Пепел 3 Чудовища 2». Краткое содержание книги:
помисли, че момичето отново изглежда почти човек.
- Ели! - гласът беше близо. - Не го прави!
- Защо не? - гласът ѝ звучеше много странно. Погледът ѝ не помръдна, но Лена затрептя,
сякаш внезапно ги беше разделило напукано стъкло. - Тя уби кучето ми. А то ми беше от татко.
Вече не съм малко дете, Крис.
- Знам, Ели - каза Крис, - и съжалявам за това.
- Но аз искат да я убия.
- Точно затова не трябва.
Сега тя го погледна. Крис носеше оръжието на Том, малкото, и тя се зачуди - една
мимолетна следа от мисъл, едва осъзната, потръпна в ума ѝ - защо Том не беше там. Но Джейдън
беше наблизо с пушка на рамо. Бяла разрошена коса и едно синьо око надничаха иззад краката
му. Тя беше направила същото с дядо Джак на погребението. Сякаш ако можеше да не гледа, сбогуването с баща ѝ щеше да боли по-малко.
А зад тях, на земята, беше Мина, нейната Мина, която лежеше толкова неподвижна.
- Аз я пуснах веднъж. - Тъмните очи на Крис, все още толкова кървави, се спряха на нея, после се върнаха обратно. Радиото на хълбока му цвърчеше като побъркан щурец, но той не
обръщаше внимание. - Тя е моя отговорност.
Лена отново изглеждаше малка и тъжна със счупената си ръка и окьрвавения крак. Ако това
беше филм, Ели можеше да се обзаложи, че точно тук съвсем внезапно дивото момиче ще се
съвземе и ще извика: „Крис!“. И тогава всички щяха да ахнат, защото - виждате ли? - и
чудовищата имаха чувства. После Лена щеше да избяга в гората - тра-ла-ла - като в глупава
приказка с „и заживели щастливо“ накрая, защото хората искаха щастлив край и може би
очакваха чудовищата да се поправят.
Но това беше истинският живот на Ели, а Лена беше врагът и нямаше поправителни.
- Не е твоя вината, Крис. Ти не си я направил чудовище - тя спря, мислейки, че в това
имаше нещо. Както когато направиш кофти избор, после трябва да си признаеш грешката и да
живееш с последствията. - Ти не си убил никого.
- Не и когато трябваше - каза Крис и дръпна спусъка.
117
Червената буря ѝ правеше компания през целия път - едно непрестанно мърморене като
пулсиране на зъбобол. Чудовището ѝ беше много заинтригувано. Тя го усети да блъска с лакти
наоколо, да притиска нос в ограниченията на черепа ѝ като дете, което жадува да излезе и да
поиграе. „О, не мисля.“ Тя се напъна, заби зъби в долната си устна и усети как чудовището ритна
рязко и ядосано. „На ти сега! Горкото бебче!“
Тя свърна на северозапад, като оставяше добро разстояние и малко гора между себе си и
Фин. Източното небе изсветля, стана сребърно, а после бяло, преди да посинее до светло
тюркоазено. През тътнежа от копитата на коня си тя чу някой да вика. Не толкова да крещи, колкото да реве една дива и несвързана нота, която Алекс помисли, че беше една дума, повтаряна отново и отново. „Идва от платото. Все още има някой жив там горе.“ Тя хвърли
поглед, но имаше твърде много дървета, а тя беше твърде далеч, за да долови миризма. Дори да
беше по-близо, можеше и да не успее заради огъня и всички тези Променени. Въздухът беше
наситен с тяхната смрад.
Пристигна на юг от ловното поле и онази ужасна пирамида. Нямаше желание да ги вижда
отново, освен това нямаше време, но ги подушваше. Както и конят, който се уплаши.
- Добре - каза тя, прехвърляйки крак през седлото, за да слезе. - Не съм сигурна, че те
виня... - Алекс ахна от внезапното трепване и преместване, когато чудовището се съживи, проправяйки си път с пръсти, и тя усети как започва да пада...
... в някой друг, зад очи, неговите очи. Отпред има черен пушек и ВЪРВИВЪРВИВЪРВИ, докато другите си проправят път към далечните пламъци и писъка на месо. То - той - поглежда
наляво към Червената буря в черно на черен кон и „давайдавай“, и „вървивърви“, и онзи, който
само крещи: ПУСНИ МЕ, ПУСНИ МЕ, ДАВАЙДАВАЙДАВАИ. По-напред има други, устремени
нагоре по хълма, и вече много очи, пълни с ВЪРВИВЪРВИВЪРВИ...
А после скокът, който тя познава, трепване и преместване, и после е там в друго тяло - на
момиче. Може да усети разликата. Тя е в средата на блъсканица от тела, плетеница от ръце и
крака и ВЪРВИВЪРВИВЪРВИ...
Право напред има момче изобщо не като нея. Той е писък на месо. Той е храна и тя надушва
отчаянието и паниката му, когато се опитва да се качи на коня си. Но няма да успее, защото
страхът на това момче е силен, а тя вече е близо. Пълният му богат суров аромат изпълва устата и