Илса Бик Пепел 3 Чудовища 2

крака на около три метра, Лена се олюляваше, на лицето ѝ беше изписана гримаса на ярост и

болка. Шалът ѝ висеше като дълъг зелен език на болно влечуго. От гадния удар лявата ръка на

човекоядката изглеждаше така, сякаш внезапно ѝ беше поникнал втори лакът.

Лена вдигна бухалката със здравата си дясна ръка.

- Мразя те! - задави се Ели. Сълзи се стичаха по бузите ѝ. - Ти уби кучето ми! -

вътрешният ѝ глас пищеше: „Ставай, Ели, ставай, ставай!“. Тогава защо тя не слушаше? Защото

беше по корем. Да се изправи, значеше да се избута на ръце и колене, а тя беше твърде ядосана и

уплашена, за да свали очи от това момиче. Това, което не виждаш и само си представяш, винаги е

по-страшно от това, което е истинско. Лена вече беше достатъчно лошо нещо.

Но Ели направи друго. Ръката ѝ се промъкна в джоба... и намери ножа. Той беше тънък и с

прибрано острие и точно пасваше в ръката ѝ.

Лена тръгна към нея, Ели я гледаше как приближава и помисли: „Трябва да се повдигнеш.

Дори за такъв удар трябва да замахнеш“.

- Преди те съжалявах. - Тя нямаше представа къде беше Ди. След като не пищеше, може

би беше избягала или припаднала. Нямаше значение. Имаше значение единствено тази убийца,

която беше довела човекоядците при Илай и Рок и чиито приятели бяха изгорили обора на Исак

и агънцата. Която току-що беше убила нейното куче, нейната сладка Мина, която беше толкова

добра и която беше най-последната ѝ връзка с баща ѝ. Най-последната. - Мислех, че ти си

различна. Но се надявам Крис да те намери - каза тя, когато загуби от поглед лицето на Лена, защото момичето беше прекалено близо. Пред очите на Ели изплуваха ботуши и крака... и онази

зацапана бухалка, която все още висеше от дясната ръка на Лена. - Надявам се той да те убие -

заяви тя на бухалката. - Надявам се Крис...

Оръжието се люшна извън погледа ѝ.

„Замахва.“ Отваряйки ножа, Ели стисна силно и намушка. Много остро и с чудесен връх, идеално за вадене на рибарско влакно, острието се заби в прасеца на Лена точно над левия ѝ

ботуш, срязвайки плат, после кожа и месо. Ели заби толкова силно и бързо, че усети стържене-

то на метал в кост.

Лена изкрещя. Не писък, а пронизителен трептящ вой. Ели беше запазила достатъчно разум,

за да стисне и да издърпа ножа, когато човекоядката се наклони назад. Бухалката тупна на земята

на няма и осем сантиметра от носа ѝ. Ели я грабна и се вдигна по нея. Хълбокът и глезенът ѝ не

харесаха това, но на нея ѝ беше все едно. Врещейки, Лена се беше сгърчила над кървящия си

крак и се опитваше да го хване с дясната си ръка, защото лявата беше счупена.

„Не можеш да избягаш сега, нали? - Ели замахна с бухалката. - Ще те убия. С едно добро

замахване.“

В този момент главата на Лена се вдигна рязко. Изражение на разпознаване и учудване, и...

беше ли това страх, копнеж... се разля по лицето ѝ, когато се взря в нешо зад Ели. За секунда Ели