Илса Бик Пепел 3 Чудовища 2

ума ѝ прелетя идеята, че може да изкрещи или да накара Ди да пищи. Ако бяха добрите, можеше

да ги намерят навреме.

„Но може и да не са.“ Може би Фин беше минал през Рул и беше отпрашил на север, за да ги

хване. Ако беше така, викането само щеше да постави нея и Ди в еднакво ужасна ситуация.

- Остави ни на мира, Лена! - Ели не знаеше защо го каза. Думите просто изскочиха от

устата и.

- Познаваш ли я? - гласът на Ди беше като цвъртене на мишка.

- Може да се каже. - Главата на Лена се вирна като на куче, после момичето направи една

стъпка. - Недей! - каза Ели и плъзна ръце по пушката си. Да замахне първа, щеше да е лоша идея.

Лена беше по-висока и ръцете ѝ бяха по-дълги. Трябваше само да изчака Ели да пропусне. После

с един удар на бухалката черепът на Ели щеше да се спука като яйце. Мина щеше да се опита да я

защити, но тя не искаше Лена да убие кучето ѝ.

Човекоядката направи още една стъпка, после спря, когато ръмженето на Мина се усили.

- Моля те, Лена! - каза Ели. - Върви си, просто си върви, просто...

Момичето стигна до тях толкова бързо и тихо, че Ели нямаше време да каже нещо, още по-

малко да даде команда. В същия момент Мина се хвърли, без да чака Ели да ѝ каже какво да

прави, забързана да затвори празнината. На две стъпки от Лена кучето се приготви да скочи и

едва тогава Ели се сепна, видя опасността, защото беше разчела ъгъла на бухалката, знаеше

точно какво ще направи Лена, понеже, както Джейдън веднъж беше обяснил: „Ако някога те

нападне куче или койот, помни, че никога не идват направо. Кучетата, койотите и вълците

винаги скачат“.

- Мина, не! - изкрещя Ели твърде късно, твърне бавно, защото Мина беше толкова бърза,

толкова смела, а тя беше толкова глупава, глупава, гаупава...

Лена замахна. Ели чу свистенето и удара на бухалката, видя слабия блясък на алуминия на

светлината на този нов и последен ден. Бухалката удари Мина под челюстта, смазвайки я със

свирепа сила, която отпрати главата на кучето назад със силен и противен пукот. Мина така и не

издаде звук. Нямаше кръв. Ударът запрати кучето в дъга настрани, за да падне в могила от

мръсен сняг и горски боклук.

- Мина!- изпищя Ели и се хвърли напред. Зад нея Ди отново пищеше, звук, който тя едва чу

през тътнежа в главата си. Пред себе си през яростна червена мъгла видя как Лена крачи към

падналото ѝ куче, нейната Мина, и вдига бухалката високо над главата си като чук. За момент

Ели имаше надежда, когато се зачуди дали Мина беше все още жива... или човекоядката просто

искаше да е сигурна.

После вече не ѝ пукаше, не можеше да мисли, само се движеше, нападаше с мисъл за

убийство, а сърцето ѝ вече беше разбито. С рев тя замахна със савиджа в свирепо странично

посичане точно когато Лена започна да се обръща. Засилената пушка посече човекоядката в

кръста, отхвърляйки я далеч от кучето ѝ, нейното куче! Ели едва отчете удара, не беше съвсем