Илса Бик Пепел 3 Чудовища 2

Пищящи деца се изливаха през него. Нещо се премести в продоволствения фургон или може би

се закачи ос, защото внезапно той се наклони, повличайки беснеещия кон. Кашони и пакети се

прекатуриха навън. Много от тях се изсипаха. Човекоядците, които се бяха пръснали точно преди

сблъсъка, сключиха редиците си. Когато Мина се стрелна до Ели, Джет, Призрак и други четири

кучета заобиколиха другите деца, ръмжаха и щракаха със зъби, опитвайки се да държат

човекоядците на разстояние. Единствено Сара беше останала на вече празния фургон, все още

притисната към капрата, косата като завеса покриваше лицето ѝ, а в едната ръка държеше

празния пистолет.

- Сара! - Размахвайки пушката, Ели се изправи на крака. - Сара, махни се от фургона, хайде!

Замаяно, по-голямото момиче завъртя глава, сякаш изплуваше от лепкав сън, и после

полускочи, полупадна от капрата. Един дългурест човекоядец с конски зъби се спускаше отляво

и бързо приближаваше. Сара го видя и замръзна.

- Не, Сара, не спирай! Продължавай да бягаш! - изкрещя Ели. - Продължавай...

Отдясно се чу пукотът на изстрел. Пурпурен цвят разцъфна на гърба на Конските зъби.

Човекоядецът се сгромоляса на пътя в зрелищно пльосване по корем едва на стъпка от мястото,

където Сара се беше свила. Грег изскочи от дърветата на крака, три деца го следваха.

- Сара, събери децата, събери децата! Минете зад кучетата!

Част от Ели искаше да се върне при другите хлапета, при Грег и Джейдън. Но точно сега тя

и белокосото момиче не бяха забелязани, а това щеше да се промени. Дори с Мина щяха да са в

твърде опасна позиция. Но тя си спомни колко бързо Лушън се изгуби от поглед. ,Да се отдалеча

достатъчно възможно най-бързо и да се скрия, докато Том и Крис дойдат!“ Фургоните не бяха

напредвали бързо, а това значеше, че не бяха твърде далеч от Рул. Значи Том щеше да чуе

изстрелите и щеше да дойде наистина бързо. Нямаше да се наложи да се крие много дълго.

- Хайде! - каза тя на белокосото момиче, все още проснато на земята.

- Ама куклата ми! - белокосото момиче врещеше. Съдейки по рубиненото петно на

долната му устна, сигурно си беше захапало езика. - Куклата ми, изгубих си куклата!

- Забрави тъпата кукла! Мина! - Ели преметна савиджа на рамо, обърна се и повлече

момиченцето в препъващ се бяг по оскъдния сняг. Нямаше чиста пътека. Тя се провираше през

гъсти шубраци, които закачаха и дърпаха краката ѝ. Хлапето се препъваше и нареждаше: „Чакай, чакай, чакай!“, но Ели не забави, не отговори, само продължи напред. Остри клони деряха

бузите и челото ѝ, заплитаха се в косата ѝ. Мина ги беше изпреварила с няколко крачки и Ели

последва кучето през шипковите храсти, все още натежали от лед. Не ѝ харесваше, че вдигаше

толкова много шум. Ако можеха да стигнат до безопасно място и да се скрият... Зад тях се чуваха