Разкази и новели (Съчинения в пет тома. Том първи)
- Автор: Конрад Джозеф
- Серия: Съчинения в пет тома #1
- Год: 1985
- Язык: болгарский
- Год: Георги Бакалов
- Переводчик: Васил Антонов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Разкази и новели (Съчинения в пет тома. Том първи)». Краткое содержание книги:
Чух всичко това; бях свидетел на физическите му терзания, виждайки как се мъчи и слушайки истинския глас на болката. Бях търпелив свидетел на всичко, защото веднага щом влязох в салона, той ме помоли да му помогна и аз, както изглежда, тактично му обещах да го сторя.
Възбуждението му бе внушително и тревожно в онази малка кабина — като мятането на голям кит, подгонен навътре в някое плитко заливче край брега. Той ставаше от мястото си, хвърляше се по очи, опитваше се да разкъса със зъби възглавницата и отново, като я притискаше бясно към лицето си, се хвърляше на канапето. Целият кораб като че ли чувствуваше труса от неговото отчаяние, а аз разглеждах с удивление високото му чело, благородното докосване на времето по откритите му слепоочия, непроменения жадуващ израз на лицето — така невероятно аскетично и така неспособно да изрази вълнение.
Какво трябваше да стори? Той живеел от това, че е близо до нея.
Седял… вечер… знаел съм, нали?… цял живот! Тя шиела. Главата й била наведена… така. Главата й… ето тъй… и ръцете й. Ах! Забелязал ли съм? Ето тъй.
Смъкна се на един стол, наведе мощния си врат, целия почервенял отзад, и размаха ръце във въздуха, смешен, възвишено глупав и понятен.
А сега не можел да я има? Не! Това било вече много. И като помислел, че… Какво бил сторил? Какво съм щял да го посъветвам? Да я вземе насила? Не? Не трябвало ли? Кой щял да го спре? За първи път видях да се раздвижва нещо на лицето му — едно войнствено, оголващо зъбите присвиване на устната… „Кой, Херман ли!“ И потъна в своя унес, сякаш се провали вдън земя.
Бих искал да отбележа, че мисълта за самоубийство очевидно нито за един-единствен миг не му беше идвала в главата. Мина ми през ума да го запитам:
— Къде се случи това корабокрушение с вас?
— Надолу, на юг — отговори той сепнато и неясно.
— Сега не сте там долу, на юг — казах аз. — Насилие няма да помогне. Ще ви я отнемат веднага. А как се казваше корабът?
— „Боргместер Дал“ — рече той. — Не беше корабокрушение.
Като че ли постепенно се събуждаше от този транс и се събуждаше успокоен.
— Не беше корабокрушение ли? Какво беше тогава?
— Авария — отговори той, идвайки на себе си с всеки миг. От това разбрах, че са били на параход. Дотогава бях смятал, че са били изправени пред гладна смърт в лодки или на някакъв сал, или може би на някоя гола скала.
— Значи корабът ви не потъна? — запитах изненадан. Той кимна.
— Съзряхме южните ледове — изрече Фалк унесено.
— И вие единствен оцеляхте? — Той седна.
— Да. За мен това беше ужасно нещастие. Всичко вървеше не както трябва. И хората, и те — не както трябва. Аз оцелях.
Като си спомних нещата, които човек чете, трудно беше да проумея истинския смисъл на отговорите му. Би трябвало веднага да разбера — но не можах; толкова трудно е за нашите умове, които помнят толкова много, които са така обучени, така осведомени, да проумеят истинската действителност досами нас. И с глава, пълна с предубеждения за това, как би трябвало да се третира един такъв случай на „канибализъм и нещастие в открито море“, казах:
— Тогава значи сте имали късмет при тегленето на жребия?
— Теглене на жребий? — рече той. — Какъв жребий? Да не би да смятате, че бих позволил животът ми да отиде заради теглене на жребий?
Не, явно не би позволил, стига да е имал възможност за това, без оглед чий друг живот би отишъл.
— Голямо нещастие беше. Ужасно. Отвратително — каза той. — Много глави сгрешиха, но най-добрите хора трябваше да оцелеят.
— Най-коравите, искате да кажете — рекох аз. Той се позамисли за думата. Може би беше чужда за него, въпреки че английският му беше толкова добър.
— Да — потвърди той и седна. — Най-добрите. Накрая се стигна дотам, че всеки трябваше да се бори за себе си, а корабът беше на разположение на всички.