Изкуството на лова

— Турнирът — каза Паулус. — Може би в лицето на Конквилас ще видят своя герой?

Атентро сви рамене.

— Господарят на драконите никога не е представлявал тези хора. За предпочитане ще е да победиш някой от тях.

Паулус погледна Янти.

— Някакви новини от баща ти?

Тя поклати глава.

Известно време той я гледа внимателно, после вдигна ръка и даде знак да продължат.

Стигнаха при портите на палата — истински лабиринт от ковано желязо — и ги намериха широко разтворени. И наистина, скоро стана ясно, че дворецът е изоставен. Крачеха из пусти зали и сияещи коридори, украсени със сребро и злато. Вървяха мълчаливо, а звукът от стъпките им отекваше надалече.

Най-сетне стигнаха тронната зала и тук откриха единствения обитател на двореца.

Беше облечена в парцали и седеше на пода, с окована за трона ръка. Около нея бяха разхвърляни остатъци от храна и посуда — счупени чинии и чаши, строшена кана за вода. Изглежда, ги бе натрошила в пристъп на ярост. Косата ѝ бе сплъстена и мръсна, китката и лявата ѝ ръка бяха покрити със синини. Дясното ѝ око бе подпухнало, с морав оток. Но въпреки тези рани Янти я позна веднага.

— Сестра Маркс! — извика тя и изтича при нея.

Но когато жената вдигна глава, Янти осъзна, че нещо сериозно не е наред с нея. Нещо много по-лошо от последствията от побоя. Устата ѝ бе увиснала и от нея се стичаше слюнка. В погледа ѝ нямаше и следа от разум.

— Какво са ѝ направили? — сепнато попита Янти.

Херцог Кир застана до нея.

— Левкотомирали са я. — Наведе се към хаурстафката, огледа я и подуши въздуха. — Но го е извършил войник, а не хирург.