Целувката на змията [bg]

— Не бяха опасни. Кълна се. Забрави, че съм го споменала — каза тя.

— Ингрид, погледни ме.

Тя го погледна.

— Това е сериозно. Има няколко обирджии в града и сме сигурни, че не са местни, което съвпада с твоите описания.

— Звучиш като ченге.

— Аз съм ченге.

Нямаше как да му го обясни и затова отстъпи.

— Просто няколко отчаяни деца на ново място. Не са от тук, Мат, и не са запознати с местната култура — от части това си беше вярно.

Беше искрена. Нападателят й не беше бездомник, а група елфи. Затова странникът от парка изглеждаше толкова висок, просто пет елфи се бяха качили един върху друг и се бяха покрили с дълго палто. Това обясняваше и странната походка. И те наистина нямаха дом, защото изобщо не бяха от този свят. В известен смисъл бяха чужденци, всъщност бегълци. Беше им забранено да използват пари, а само бартер, но в краен случаи прибягваха до кражби. Елфите я бяха отвлекли, по-точно откраднали от парка, защото те просто така правят. Но всичко беше безобидно. Макар и силна, магията на елфите можеше да бъде овладяна. Бяха се свързали с нея, защото имаха нужди и помощ. Въпреки това, не можеше да каже на Мат, че магически същества, затворени в този свят, бяха потърсили помощта й, за да намерят пътя обратно към дома си. Ингрид не беше наясно, доколко Мат вярва в нейните магически способности, а той все още беше скептичен, за разлика от останалите в града, които лесно свикнаха с малките заклинания, проникнали в ежедневието на Норт Хемптън. Надяваше се, това да е признак за разсъдливост, а не за тесногръдие.

— Не искат да навредят на никого. Моля те, нека забравим за тази история — каза тя. Мат я караше да се чувства, сякаш отново се намираха в стая за разпит.

— Е, ще трябва да ми кажеш къде са, за да мога да ги разпитам — отвърна Мат раздразнено.

— Не, аз ги отпратих. Те обещаха да не се връщат и никога да не безпокоят никого в Норт Хемптън.

— Супер!

Ингрид не хареса сарказма и усети, че Мат е доловил това.

— Просто се тревожа за теб… и за безопасността ти — каза той. — Зная, че вършиш страхотни, а някои ги наричат дори „магически“, неща за хората в този град, но трябва да оставиш полицията да си върши работата.

— Какво имаш предвид с „някои ги наричат магически“? — Ингрид беше на ръба на търпението си.

— Стига де, не очакваш да повярвам…

— В магиите? — подкани го тя.

— Ами да. Тоест… такова нещо не съществува.

— Не съществува? — избухна Ингрид. — Сигурен ли си?

— Ингрид… нещо нередно ли казах?

Ингрид поклати глава. Можеше да понесе покровителстването, но пълното отричане? Беше шокирана. Ако Мат не вярваше в магии… ако не можеше да приеме, че тя е вещица… какво бъдеще имаха? Нямаше шанс за любов или каквато и да е връзка, ако не можеше да приеме истинската й същност. Ингрид не можеше да се промени или да крие от него каква е в действителност. Ако тя се примиряваше, че е влюбена в смъртен, той трябваше да приеме, че е влюбен във вещица.