Целувката на змията [bg]

— Бъстър или Фреди? — попита любопитно Фрея.

Момичето обърна глава и на едната и на другата страна, а опашката й подскачаше.

— Всъщност и двамата.

— Уф! — тросна се Фрея, подразнена, че брат й продължава да играе на видео играта, макар да знаеше, че тя мрази това насилие между анимационни герои. След като отказа да вземе участие в плановете му за отмъщение срещу Килиан, Фреди се беше превърнал в истински плужек. Забавно нали, живееше с прасе и то като плужек? Поне се переше, все пак беше нещо.

— Скъпи — каза момичето — Изпрах дрехите ти и сега само ще трябва да си ги прибереш. Трябва да се връщам в общежитието. Късно е. Ще имаш ли нужда от още нещо?

Фрея се възхищаваше на брат си. Някак беше успял да се уреди с лична асистентка, въпреки че по собствено желание живееше като изгнаник.

— Всичко е наред — каза Фреди и почеса плоския си корем.

Сестра му потресена наблюдаваше как малката хапеше устните му и му се умилкваше.

— Ти си бог, Фреди!

— Ако само знаеш колко си права — каза той и повдигна вежда, докато я изпращаше към вратата.

— Окей, чао и на теб… както ти беше там името, сестро на Фреди!

Брат й заключи вратата след нея и се завъртя към Фрея с широко отворени за прегръдка ръце. Тя неохотно върна жеста му на привързаност, макар да почувства вина. Потупа го по гърба и седна на едно от леглата, а той седна на креслото пред нея.

— Говори ми! — каза той и изпляска с ръце — Какво става?

Фрея не можеше да сдържи усмивката си при сънливия вид на брат си, припомняйки си малкото момче, което беше нейният най-добър приятел, който сега правеше опити да привлече вниманието й. Мечтаеше отново да бъдат близки, отново да говорят на техния таен език. Но се сдържа. Нямаше да има примирие, докато Фреди не си избие от главата шантавите си мисли за Килиан.

— Признавам ти го, братле — каза тя. — Малки колежанки ти перат дрехите, носят ти храна? Да не би да си имаш харем?

— Няма значение — изсумтя Фреди — На тях им харесва да правят тия неща за мен.

— Сигурна съм — подсмихна се тя.

— Защо си дошла толкова късно? Намери ли го?

Фрея поклати глава и не отговори.

— Нали знаеш, че е вредно да играеш на игри, да мързелуваш, да се концентрираш върху мисълта за Килиан, като с това прекрачваш границата. Защо не отидем вкъщи? Всичко може да приключи още сега, но трябва да спреш с тези налудничави и неоснователни твърдения.

— Не са неоснователни! — настоя Фреди — Колко пъти да ти повтарям? Спомням си всичко много ясно.

— Моля те, недей. Помня какво ми каза — вдигна ръка Фрея.

— Добре, поне потърси ли го? — попита той.

Фрея го гледаше безмълвно. Бъстър душеше крака му и Фреди нежно го стисна, което накара прасенцето да се претърколи по гръб. Фреди отметна косата от очите си и се втренчи във Фрея. Той беше упорит, но беше и хубав — милият Фреди, който винаги е бил така любвеобилен. Фрея разбираше защо някое момиче би изпрало дрехите му и би ги поставила в краката му като дар. Чертите на Фреди бяха контраст между деликатност и дързост — хубава златиста кожа; големи зелени очи, като нейните; трапчинка на волевата брадичка. Меките му коси излъчваха небесно сияние. Беше като лъч светлина, който огряваше мизерията на порутения мотел.