Проклятието на Жабата
- Автор: Андреев Емил
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Проклятието на Жабата». Краткое содержание книги:
— Какво има? — посрещна го майка му в коридора. — Защо се прибираш толкова късно?
— Ами, нищо… Пишка ми се! — излъга Михаил и прибяга в тоалетната, за да се скрие.
„Нима и кака Мими!“ — попита се той, но бързо си каза, че е невъзможно. Таласъми има само в историите на Митето. Мишо не знаеше, че тепърва му предстои да не спи от страхотиите на своя нов и обичен приятел. Животът на Улицата и Празното място имаше своя логика, която той още не познаваше, и която щеше да го стъписва с всеки изминат ден, за да го прави устойчив, груб и по-немечтателен. Малкият Михаил Обретенов не подозираше, че освен Злато в същата тая къща-конак лежи и Злото, че отрязаната глава е също толкова истинска, както и дивият орех, протягащ ръце в задния двор.
На родителите си Мишо каза, че се е заиграл и не е усетил кога се е стъмнило. Доволен, баща му прие оправданието — мъжът вече почваше да никне в малкия му син; майка му не пропусна да му напомни, че не е свирил.
— Ваканция сме! — каза Мишо и отиде да се измие на кухненската мивка.
Докато слушаше упреците на майка си, че така не можело, че с игра музикант не се ставало, той видя ножа и в миг му хрумна да се спаси поне за две седмици, като пореже безименния пръст на лявата си ръка. Щеше да го направи утре, когато остане сам, сега трябваше да я успокои и да си ляга. Засмя се вътрешно на хитрия си план, избърса си ръцете и седна да вечеря.
— Утре ще свиря и за днес — обеща той и с неохота зарови вилицата в печените чушки с доматен сос — любимото лятно ястие на баба му Милèва.
Освен че вършеше цялата домакинска работа, тя не позволяваше друг да припари до тенджерите и тиганите. Не й тежеше и поддържаше къщата в изряден вид. Храната, естествено, бе по неин вкус — месо и риба се ядяха само в дните, определени за това. Когато склерозата я превзе окончателно, тя вече не знаеше какво яде. Веднъж дъщеря й я намери, седнала на двора сред лалетата да яде пръст. От този момент Елена повече не пусна майка си да излиза от къщата.
— Хайде, лягай си! — изкомандва баба Милèва, а когато той излезе от стаята, тя продължи: — Не ми харесва компанията му.
— Момчета като момчета. Няма да ходи в друга махала да си играе! — отвърна й баща му. Идваше му да каже: „Като не можа да го опазиш!“
Жената замълча. Стрелна го с поглед, за да му покаже, че е разбрала какво е премълчал, а после излезе да провери дали Мишо скоро ще загаси лампата.
Когато бе по-малък, баба му Милèва го приспиваше. Тя му разказваше приказките, тя му пееше песните. Случваше се и майка му да върши това, но винаги след нея баба му минаваше да провери дали всичко е както трябва. Дълго време той спеше в една стая с баба си. Когато тръгна на училище, го оставиха сам — къщата бе голяма и можеха да си го позволят, а тя се премести в малката слугинска стая до антрето. Така и така новата власт не позволяваше да има слуги — всички бяха еднакво равни пред нея. Въпреки това два пъти месечно у тях идваше старата циганка баба Злата с дъщеря й Славка, които изчистваха основно срещу стари дрехи и храна. Пари баба Милèва даваше само на Великден, за да не я упрекнат, че е стисната. Милèва Казанджиева бе богобоязлива и макар да ненавиждаше комунистите, тя съблюдаваше законите им. Щом не трябваше да има класово неравенство, така щеше и да бъде — никакви пари! Скоро циганките спряха да идват, но това не трогна старата жена.
— Лека нощ! — каза тя, застанала на прага. Гледаше внука си с пъстрите си воднисти и изпъкнали очи, чиято строгост се стопяваше в загриженост и доброта. Бе жилава жена със сухи крайници и гладка мургава кожа. Кестенявата й коса вече бе силно прошарена, но въпреки това Милèва Казанджиева изглеждаше далеч по-млада за годините си. Мишо не можеше да прецени това. Тя бе единствената му баба, която се грижеше за него и обичаше. — Лека нощ! — повтори тя, загаси лампата и затвори вратата.
Останал сам, Мишо я чуваше как стъпва по коридора. „Лека нощ!“ — прошепна на свой ред и той. За пръв път усети, че иска да заспи по-бързо. Затвори очи, но вместо любимият образ на кака Мими пред него заставаха ту Митето, ту старата къща, ту останалите пичове, ту човекът с отрязаната глава. Виждаше го жив с калпак и мустаци да крачи към Празното място и да отива към конака. Приличаше на дядо му Михаил от портрета в коридора, но бе много по-страшен.
И ето че спира, сваля калпака, хваща се за косата и отделя главата от тялото си. Очите святкат като живи въглени, а устата проговаря с още по-дрезгав и задгробен глас от този на Митето. „Къде ми е златото?“ — пита главата, а Мишо бяга през някакво поле, осеяно с жълтици, които блестят в тъмното. Митето вече го няма, главата сама се носи из въздуха и не спира зловещо да говори. Мишо усеща, че тя го настига, но колкото и силно да бяга, той остава на едно място. Главата се изпречва пред него и Мишо вижда, че това е неговата собствена глава, само че със затворени очи и изплезен, провиснал надясно, език. Отдолу капе кръв. Мишо изпищява и се събужда…