Петимата велики воини

В противоположната страна на помещението, подредени в три реда от по четири, така че да се вместват в римските арки, се издигаха дванадесет резервоара с размерите на голяма телефонна будка.

Всеки резервоар бе пълен догоре със светлозелена течност, в която бяха потопени разпънати хора — голи хора с дихателни маски и интравенозни системи и катетри.

Изведнъж Мечо Пух разбра какво е това.

Стена с човешки трофеи.

Живи човешки трофеи.

Приличаха на дузина Хари Худиновци1, провалили се в един и същи опит за измъкване от аквариум. От дихателните маски излизаха мехурчета. Някои от нещастниците примигваха — значи бяха будни и в съзнание в течните си адове.

„Ето значи какво се случва с най-омразните врагове на Израел“ — помисли Пух.

И моментално разбра от какво е противната миризма — зелената течност наистина бе формалдехид, може би разреден, а формалдехидът е чудесно консервиращо вещество. Тези хора бяха живи консервирани в резервоарите.

Призля му.

Тръсна глава, за да прогони ужасната мисъл, и тръгна да търси приятеля си.

В първия резервоар бе Волфганг Линстрихт, потопен в зелената мътилка, със затворени очи, заспал. В следващия имаше друг възрастен бял мъж, непознат, в третия — по-млад, с характерната дълга брада на ислямски екстремист, а в четвъртия…

… Стреч.

Приятелят му бе разчекнат в зелената течност, с клюмнала глава и затворени очи.

Мечо Пух заблъска стъклената стена на резервоара и очите на Стреч се отвориха. Отначало се присвиха в зеления сумрак, но после като че ли Стреч осъзна, че човекът пред него не е онзи, когото вижда обикновено.

Ококори се, като позна Мечо Пух. От дихателната му маска излезе порой мехурчета.

— Дръж се — каза Мечо Пух, макар че Стреч едва ли можеше да го чуе. — Ще те измъкна…

И в същия миг усети ужилване в тила. Пресегна се и напипа малка стреличка.

После ръката му внезапно се отпусна. Заля го ужас, когато си даде сметка, че не е в състояние да движи крайниците си.

Свлече се на пода пред резервоара на Стреч. Цялото му тяло изведнъж бе престанало да му се подчинява.

Чу глас.

— Човек не бива да влиза в паяжината, освен ако не е съвсем сигурен, че паякът няма да се върне да си нагледа мухите.

В полезрението на Мечо Пух се появи възрастен мъж, плешив, тлъст и блед, с гадна усмивка. До него застана израелски войник с упойващ пистолет в ръка.

— Здравей, Захир ал Анзар ал Абас — жизнерадостно каза старецът. — Аз съм Мордехай Мюниц. Вече два дни те наблюдаваме с топлинните камери. Осигури невероятно забавление на мен и на охраната на базата. Наистина си коварен курвенски син. Това, че стигна чак дотук, е наистина впечатляващо. Глупаво, но впечатляващо.