Клубът на мъртвите
- Автор: Харис Шарлейн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Калина Кирякова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Клубът на мъртвите». Краткое содержание книги:
Страхът за живота на любимия е изместен от болка и обида, когато Суки разбира, че той й е изневерил с бившата си приятелка. Все пак сервитьорката успява да загърби наранените си чувства и заминава за Мисисипи, за да спаси Бил и да предотврати назряващата вампирска война.
— Ръсел Еджингтън. Да, те живеят в неговото кралство, но някои от тях са готови да си развържат езиците. Срещу пари.
— Този крал няма ли да ти позволи да ги разпиташ?
— Още не сме го молили за това. Има вероятност Бил да е отвлечен по негово нареждане.
Това пораждаше допълнителни въпроси, но аз си наложих да не се разсейвам.
— Как бих могла да се добера до тях? Да предположим, че имам такова желание.
— Обмисляхме варианта да събереш информация от жителите на района, в който е изчезнал Бил — каза Ерик. — Не само от хората, на които съм давал пари срещу сведения за случващото се там, а от всички, които по един или друг начин са свързани с Ръсел. Рисковано е. За да успееш, аз трябва да ти разкажа всичко, което ми е известно. Ти, разбира се, може и да не се съгласиш да участваш. Веднъж вече се опитаха да те докопат. Който и да е отвлякъл Бил, явно не разполага с достатъчно данни за теб. Но Бил рано или късно ще проговори. А ако ти си наблизо, когато успеят да го пречупят, ще заловят и теб.
— Но тогава аз няма да съм им нужна — отбелязах. — Ако вече са успели да го пречупят.
— Това не е задължително да се случи — каза Пам.
Вампирите отново си размениха от онези техни загадъчни погледи.
— Искам да чуя цялата история — заявих аз.
Забелязах, че Чоу е пресушил бутилката си, и станах да му донеса друга.
— Ето какво ни разказаха хората на Ръсел Еджингтън. Бети Джо Пикард — втора в йерархията след Еджингтън — вчера е трябвало да лети до Сейнт Луис. Хората, отговорни за превозването на ковчега й до летището, взели по погрешка ковчега на Бил, тъй като той изглеждал като нейния. Оставили го в хангара на авиокомпания „Анубис“ без надзор за не повече от десет минути, докато попълвали документацията. През това време — така поне твърдят — някой е изнесъл количката с ковчега през задния вход на хангара, натоварил го е в камион и е изчезнал.
— Някой, който е успял да проникне през охраната на „Анубис“ — обадих се аз.
Авиокомпания „Анубис“ имаше славата на превозвач, който се занимава с транспортиране на вампири двайсет и четири часа в денонощието, а според визитната им картичка тяхна основна грижа бе пълната безопасност на ковчезите, в които спяха клиентите. Разбира се, не е задължително вампирите да спят в ковчезите си, но това улесняваше тяхното превозване. За съжаление, историята познаваше и „нещастни случаи“, при опити на вампири да ползват услугите на авиокомпания „Делта“. Някакъв фанатик успял да се добере до багажното отделение и отворил два-три ковчега с брадва. По същия начин пострада и авиокомпания „Нортуест“. Икономисването на пари изведнъж изгуби своята важност за живите мъртъвци и днес те летяха единствено с „Анубис“.
— Подозирам, че някой се е омешал с хората на Еджингтън; някой, когото служителите на „Анубис“ са смятали за приближен на Еджингтън, а хората на Еджингтън са смятали за близък до „Анубис“. Той може да е изнесъл ковчега на Бил, след като хората на Еджингтън са го оставили в хангара, а охранителите дори не са се усъмнили.
— И служителите на „Анубис“ няма да поискат да видят документите? При изнасянето на ковчег от тяхна територия? — попитах аз.
— Те казват, че са видели документите, попълнени на името на Бети Джо Пикард. Трябвало да лети до Мисури, за да договаря някакво търговско споразумение с вампирите от Сейнт Луис.
Загложди ме въпросът какво толкова, дявол да го вземе, имаха да търгуват вампирите от Мисисипи със събратята си от Мисури, но после реших, че хич и не ми трябваше да знам.
— И тук настъпва допълнителна суматоха — каза Пам. — Под опашката на друг самолет на „Анубис“ избухва пожар, който отвлича вниманието на охраната.
— О, каква случайност!
— Именно — отбеляза Чоу.
— Но защо някой би искал да отвлече Бил? — попитах. Опасявах се, че вече знаех защо. Надявах се те да ми изтъкнат някаква друга причина. Слава богу, че Бил бе предвидил този момент.
— Бил работеше върху един много специален проект — Ерик не сваляше поглед от лицето ми. — Ти знаеш ли нещо по този въпрос?
Много повече, отколкото ми се искаше да знам. И много по-малко, отколкото трябваше.
— Какъв проект? — попитах.
Цял живот съм се учила да прикривам чувствата си и сега извиках на помощ това свое умение. И сега този цял мой живот зависеше от собствената ми искреност.
Погледът на Ерик се стрелна към Пам, после към Чоу. И двамата му отвърнаха с някакъв почти незабележим сигнал. Ерик отново ме прониза с очи.