Докато смъртта ни раздели

— Благодаря. Може би…

Последвах Роар и майка му покрай моя автомобил и през един от входовете на високия дванайсететажен блок. Заключихме велосипеда в мазето и влязохме в единия от двата асансьора. Тя натисна копчето с цифра девет. Кабината беше тясна, обкована с метал, със сиво боядисани стени, чиято боя се лющеше. Приличаше по-скоро на газова камера, отколкото на транспортно средство.

Венке Андресен ме погледна с големите си очи и ми каза:

— Ако имате късмет, ще се придвижим нагоре.

— Това пък защо?

— Няколко момчета непрекъснато играят с асансьора. Всяко стои на своя етаж и натиска копчетата едновременно, така че става късо съединение или нещо подобно. Във всеки случай асансьорът спира между два етажа и човекът стои вътре, докато портиерът не дойде отново да го пусне.

— Разбрах вече, че в този квартал имате много приятно младежко обкръжение. Нямат ли други свободни занимания освен кражба на велосипеди и разбиване на асансьори?

— Имаме си специален служител, назначен от общината за работа с децата и младежите, но не смятам, че той върши нещо сериозно. Учредил е клуб за оползотворяване на свободното време. Казва се Воге.

Асансьорът спря, бяхме пристигнали. Две врати водеха от кабината към площадката на стълбите. Излязохме през едната от тях, озовахме се на балкон, опасващ по дължина целия блок и прекъснат само от шахтата на асансьора. От вътрешната страна на балкона се намираха входните врати на всички жилища. На път към вратата на Венке Андресен минахме покрай две други врати и няколко прозореца, повечето от които закрити с пердета. Вратите бяха все сини. Бяхме на деветия етаж, а имах чувството, че се намираме безкрайно далеч от асфалта пред блока, от земята. Падането от тук би означавало сигурна гибел.

На вратата на Венке Андресен имаше табелка, написана на ръка: „ТУК ЖИВЕЯТ ВЕНКЕ, РОАР И ЮНАС АНДЕРСЕНОВИ“.

Вътре в антрето тя свали дебелото си шушляково яке и пое моето. Пристъпвах неловко на зелената настилка на пода, както обикновено стои човек насред чуждо антре, без да знае накъде да тръгне.

Роар ме хвана за ръката:

— Ела… ела да ти покажа моята стая.

Майката каза:

— Аз ще сложа кафето.

Роар ме помъкна към стаята си. Отблизо видях, че перденцето в зелено и бяло има шарка от нарисувани бели камиони върху зелен фон. В единия от ъглите на стаята беше леглото с естествения цвят на бяло дърво или по-точно — долната част на двуетажно дървено легло. По стените висяха плакати с комикси, фигури на животни, голяма снимка на някакъв клоун на манеж и картинка от календар, изобразяваща военен оркестър, който марширува по тясна улица с ниски, бели дървени къщи. По пода бяха разхвърляни в безпорядък разни играчки. Дървени релси за влакче, меки животни или остатъци от тях, фигурки на каубои и индианци с отчупени ръце и омръзнали изражения на лицата. На зелена масичка видях блокчета за рисуване, отворени кутийки с бои, купчина изрисувани листи и картинки, откъснати от книги.