Синът на Ной

— Да е избран. Да произлиза от богоизбрания преди хилядолетия народ.

— А защо ни е избрал той? Защото сме по-добри от другите ли? Или не толкова добри?

— Нито едното, нито другото. Нямате никакви особени достойнства или недостатъци. Просто се е случило на вас и толкоз.

— Какво ни се е случило?

— Една мисия. Дълг. Да свидетелствате сред людете, че Бог е един, и чрез Бог да накарате хората да тачат другите хора.

— Струва ми се, че нещо се е изпортило, нали?

Отецът не отговори. А аз продължих:

— Ако сме били избрани, то е да сме мишена. Хитлер ни има зъб.

— Може би точно заради това, а? Защото вие сте препятствие пред неговата диващина. Това е тя, особената мисия, която Бог ви е дал. Знаеш ли, че Хитлер иска да се отърве и от християните?

— А, не може! Прекалено много са!

— За момента се притеснява. В Австрия опита, но бързо престана. Но това е част от плана му. Първо евреите, а след това и християните. Започва с вас. Ще приключи с нас.

Разбрах, че отецът действа от солидарност, а не само от добро сърце. Това ме поуспокои. И отново си помислих за графиня и граф Дьо Сюли.

— Я кажете, отче, щом произлизам от хилядолетна раса, уважавана и така нататък, значи съм благородник, нали така?

— Да, разбира се, благородник си.

— Така си и мислех.

Бях облекчен, че интуицията ми се е оказала вярна. Отец Понс продължи:

— За мен всички хора са благородници.

Пренебрегнах тази забележка, за да си оставя само онова, което пълнеше душата ми.

Преди да си тръгне, той ме потупа по рамото.

— Може би ще те разочаровам, но ми се иска да не се интересуваш чак толкова от вероучението и от службата. Хайде да се задоволиш с възможно най-малкото, а?

Той се отдалечи, а аз си останах там бесен. Така значи, щом съм евреин нямам право на нормалния свят! Даваха ми го само назаем, и то с върха на пръстите. И не бива да си го присвоявам! Католиците искат да си останат само свои, банда лицемери и лъжци такива! Вън от кожата си, настигнах Руди и оставих гневът ми срещу отец Понс да избухне. Той не се опита да ме успокоява, а ме насърчи да се дистанцирам от него.

— Прав си да не вярваш. Тоя чешит не е много читав. Открих, че си има тайна.

— Каква тайна?

— Друг живот. Скрит живот. Вероятно срамен живот.

— Какво?

— Не, не, нищо не бива да казвам.

Наложи се да тормозя Руди до вечерта, за да го омаломощя и да ми разкрие той тайната, която бе открил.

Всяка вечер, след изгасването на светлините и когато спалните вече бяха затворени, отец Понс слизал безшумно по стълбите, отключвал задната врата предпазливо като крадец и изчезвал в парка на училището, откъдето се връщал едва два-три часа по-късно. Докато го нямало, оставял в стаите му да свети нощна лампа, все едно че е там.