Синът на Ной
- Автор: Шмитт Эрик-Эмманюэль
- Серия: Кръговратът на незримото #4
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Переводчик: Зорница Китинска
- Жанр: Прочая религиозная литература
Электронная книга - «Синът на Ной». Краткое содержание книги:
През междучасието на другия ден доверих на Руди какво бях открил. С вид на познавач той подхвърли своята диагноза:
— Черен пазар! Както всички останали, и той го е ударил на търговия на черно. Няма какво друго да е.
— И какво получава в онази раница?
— Ами нещо за ядене, да му се не види!
— А защо не носи раницата тук?
Руди се препъна в това затруднение. Продължих:
— И защо остава по два часа в параклиса без нито една светлинка? Какво прави там?
— Ами че не знам… Може би яде онова от раницата!
— Отец Понс да яде по два часа — какъвто е кльощав? От тази огромна раница? Вярваш ли си като говориш?
— Не.
Целия ден, щом имах възможност, наблюдавах отец Понс. Каква ли загадка криеше? Толкова добре разиграваше нормално поведение, че направо се плашех от него. Как може човек да се преструва чак толкова? Как може чак толкова да се промени? Каква ужасяваща двойственост! Ами ако е самият дявол в расо?
Точно преди вечеря Руди радостно се завтече към мен.
— Открих — той е в съпротивата. Сигурно в параклиса е скрил радиопредавател. Всяка вечер получава и праща сведения.
— Прав си!
Тази идея веднага ми хареса, защото спасяваше отец Понс и реабилитираше героя, който ме прибра от семейство Сюли.
По мръкнало той организира в двора игра на народна топка, но аз отказах да играя, за да мога да му се порадвам какъвто бе — свободен, мил и засмян сред децата, които закриляше от нацистите. Нищо демонично не се излъчваше от него. Само доброта. Това се набиваше в очи.
През следващите дни спах малко по-добре. Защото откакто бях дошъл в пансиона, се боях от всяка нощ. В желязното легло сред студените чаршафи, под внушителния таван на общата спалня, върху толкова тънкия дюшек, че костите ми се удряха в металните пружини на леглото, с трийсет други момчета и един надзирател в стаята, се чувствах по-сам от когато и да било.
Не успявах да заспя и дори сам си пречех и по време на тези мигове на борба собствената ми компания не ми харесваше особено. Даже по-зле: отвращаваше ме. Откровено бях мръсна дрипа, въшка, нещо по-незначително и от кравешко лайно. Тормозех се и сам се гълчах, и си обещавах ужасни наказания: „Ако продължаваш така, ще трябва да дадеш най-хубавото си топче, червения ахат, на момчето, което мразиш най-силно. Аха, на Фердинан!“ И въпреки заплахите, пак се поддавах… Колкото и да внимавах, сутрин се събуждах с дупе, залепено за топло, мокро петно, което миришеше тежко на окосено сено, което в началото ми харесваше на допир и на мирис и в което дори блажено се търкалях, докато се върнеше ужасното съзнание, че отново съм се напишкал в леглото! Срамът беше още по-голям, защото години вече се бях опазвал чист. В „Жълтата вила“ се върнах назад, и аз не знам защо. Няколко нощи поред, може би защото преди заспиване, положил глава на възглавницата, си мислех за героизма на отец Понс, успях да контролирам пикочния си мехур.
Един неделен следобед Руди се приближи с конспиративен вид.
— Имам ключ…
— Ключ от какво?
— От параклиса, разбира се.
Щяхме да се уверим в дейността на нашия герой.
Няколко мига по-късно, останали без дъх, но въодушевени, влязохме в параклиса.
Той беше празен.
Нито скамейки, нито молитвеници, нито олтар. Нищо. Варосани стени. Прашен под. Сухи и изкорубени паяжини. Нищо. Уморена, безинтересна сграда.
Не смеехме да се погледнем и всеки се боеше да не срещне в другия потвърждение за своето собствено разочарование.
— Да се качим в камбанарията. Ако има радиопредавател, сигурно е горе.
Полетяхме по витата стълба. Горе ни очакваха само няколко курешки от гълъб.
— Не, не е възможно!
Руди тропна с крак. Хипотезата му се разпадаше. Отецът ни се изплъзваше. Не успявахме да прозрем неговата тайна.
Беше още по-тежко за мен, защото вече не успявах да убедя себе си, че той е герой.
— Да се връщаме.
Докато прекосявахме гората, вълнувани от въпроса, какво ли прави отецът всяка нощ без светлина сред тези празни стени, не разменихме нито дума. Решението ми бе взето: нямаше да чакам нито ден още, за да разбера, още повече, че можеше пак да започна да мокря дюшека.
Нощта. Преходната смърт. Безмълвието на птичките.
В девет и половина застанах на пост до стълбите на „Жълтата вила“, облечен по-плътно от предния път, с шал около врата и със сабо, увито в откраднато от работилницата кече, за да не вдигам шум.