Синът на Ной

Когато нелегалният доставчик си тръгна, отсякох:

— Видяхте, че си премълчах. Аз съм с вас, не срещу вас.

Един облак откри луната и синкава светлина нахлу в помещението, като направи лицата ни сиви като маджун. Изведнъж отецът ми се видя много издължен, много мършав, като въпросителна, начертана на стената с въглен, почти като карикатурата на злия евреин, която нацистите слагаха по стените в нашия квартал, с плашещо шавливи очи. Той се усмихна.

— Е, какво пък, хайде ела!

Хвана ме за ръка и ме отведе в лявата галерия на църквата, където отмести един вкоравен от мръсотия килим.

На пода се показа халка. Отецът я дръпна. Един от камъните се отвори.

Стъпала слизаха в черното тяло на земята. На първото чакаше маслена лампа. Отецът я запали и бавно проникна в земната паст, като ми направи знак да го последвам.

— Какво има под една църква, мой малки Жозеф?

— Мазе?

— Крипта.

Стигнахме до последните стъпала. Влажна миризма на гъби ни облъхна от дълбините. Дъхът на земята ли беше?

— И какво има в една крипта?

— Не знам.

— Синагога.

Той запали няколко свещи и открих тайната синагога, която бе обзавел отецът. Под наметало от скъпи бродирани тъкани той пазеше едно руло с Тора, дълъг свитък, изписан със свещените писмена. Една снимка на Йерусалим подсказваше накъде да се обърне човек, за да се моли, защото молитвите се издигат към Бога посредством този град.

Лавиците зад гърба ни се огъваха под всевъзможни неща.

— Какво е това?

— Моята колекция.

Той посочи молитвените книги, мистичните поеми, коментарите на равините, свещниците със седем или девет разклонения. До един грамофон имаше купчина кръгли плоски предмети от черен восък.

— Тези кръгове какви са?

— Молитвена музика, песни на идиш. Знаеш ли кой е бил първият колекционер в човешката история, мой малки Жозеф?

— Не.

— Ной.

— Не го познавам.

— Много, много отдавна, неспирни дъждове се излели над света. Водата пропуквала покривите, цепела стените, рушала мостовете, скривала пътищата и препълвала реките. Огромни вълни отнесли села и градове. Оцелелите избягали високо в планините, които в началото предлагали сигурен подслон, но под влияние на пороя и просмукването се пропукали, а след това се разпаднали на канари. Един човек, Ной, предусетил, че планетата ни ще бъде изцяло залята от водите. Тогава започнал да колекционира. С помощта на синовете и дъщерите си намерил по един мъжки и една женска от всеки жив вид, лисугер и лисица, тигър и тигрица, фазан и фазанка, двойка паяци, щрауси, змии… не забравил и рибите и морските бозайници, които гъмжали в набъбващия океан. Същевременно строял един огромен кораб, та когато водите се вдигнали до него, той натоварил на кораба всички животни и хора, които били останали. Ноевият ковчег плавал месеци наред безцелно по огромното море, в каквото се била превърнала Земята. След това дъждовете спрели. Водата бавно спадала. Ной се боял, че вече няма да може да изхранва обитателите на своя кораб. Той пуснал гълъб, който се върнал със свежа маслинена клонка в човката, като така показал, че върховете на планините вече се показват над водата. Той разбрал, че е спечелил безумния си облог: да спаси всички божии създания.