Синът на Ной
- Автор: Шмитт Эрик-Эмманюэль
- Серия: Кръговратът на незримото #4
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Переводчик: Зорница Китинска
- Жанр: Прочая религиозная литература
Электронная книга - «Синът на Ной». Краткое содержание книги:
И колкото повече той редеше жалби с глас, подскачащ между ниските и острите тонове под влияние на вълнението, толкова повече аз се заливах от смях. Накрая попитах:
— Тук има ли евреи?
Той изведнъж се стегна.
— Евреи? В „Жълтата вила“? Нито един! Никога! Защо ми задаваш този въпрос?
Той ме хвана за раменете и се вгледа в очите ми.
— Ти евреин ли си, Жозеф?
Гледаше ме строго. Знаех, че изпитва хладнокръвието ми. Суровият му поглед криеше молба: „Лъжи добре, моля те, хубавичко ме излъжи.“
— Не, не съм евреин.
Той се успокои и отпусна хватката си. Аз продължих:
— То аз и не знам какво значи евреин.
— Аз също.
— На какво приличат евреите, Руди.
— Гърбав нос, изпъкнали очи, увиснала джука и щръкнали уши.
— А май имали и копита на краката, и опашка на дупето.
— Ама че гледка — рече сериозно Руди. — Но сега евреин е най-вече човек, когото преследват и арестуват. Добре е, че не си такъв, Жозеф.
— Добре, че и ти не си такъв, Руди. Но все пак трябва да избягваш да говориш на идиш и да казваш шлемазел вместо кутсузлия.
Той потрепера. Аз се усмихнах. Всеки бе отгатнал тайната на другия и вече можехме да бъдем съучастници. И за да скрепим съглашението си, той ме накара да изпълним някакъв сложен ритуал с пръсти, длани и лакти, а после плюхме на земята.
— Ела да ти покажа „Жълтата вила“.
С напълно естествено движение той хвана мъничката ми длан в огромната си гореща лапа и все едно бяхме братя от край време, той ми разкри вселената, в която щях да прекарам следващите години.
— Все пак — мърмореше той — мислиш ли, че изглеждам като жертва?
— Ако се научиш да използваш гребен, нещата ще се променят.
— Ами фигурата ми? Видя ли ми фигурата? Краката ми са като лодки, а ръцете като бухалки.
— То е, защото са пораснали преди другите неща, Руди.
— Ами че аз се разраствам и големея! Да не мислиш, че е голям късмет от човек да се превръщаш в мишена!
— Добрият ръст вдъхва доверие.
— Ами?
— И привлича момичетата.
— Ами… признай обаче, че човек трябва да е голям шлемазел, за да се отнася със себе си като с шлемазел.
— Не късмет ти липсва, Руди, а акъл.
Така започна приятелството ни и аз веднага взех попечителя си под моя закрила.
Първата неделя отец Понс ме привика в кабинета си в девет сутринта.
— Жозеф, съжалявам, но бих искал да ходиш на литургия заедно с другите деца от пансиона.
— Добре. За какво съжалявате?
— Това не те ли шокира? Ще ходиш в църква, а не в синагога.
Обясних му, че родителите ми не ходеха в синагогата и че дори подозирах, че не вярват в Бог.
— Няма значение — завърши отец Понс. — Вярвай в каквото си искаш, в израелския бог, в християнския бог или в нищо, но тук се дръж като всички останали. Ще идем в селската черква.
— А не в параклиса в дъното на градината?
— Той не действа. Освен това искам селото да познава всички овце от стадото ми.
Върнах се в спалнята на бегом, за да се приготвя. Защо ли бях толкова развълнуван, че ще ходя на литургия? Вероятно усещах, че е много полезно да стана католик — това щеше да ме закриля. Дори нещо повече: щеше да ме направи нормален. В момента да бъда евреин, означаваше да имам родители, които не са в състояние да се грижат за мен, да имам име, което е по-добре да сменя, непрекъснато да контролирам емоциите си и да лъжа. Каква бе ползата тогава? Много ми се искаше да стана клето католическо сираче.
Слязохме в Шамле в костюмите си от синьо сукно в две редици по височина и крачехме в ритъма на скаутска песен. Доброжелателни погледи се спираха на нас пред всяка къща. Хората ни се усмихваха. Помахваха ни приятелски. Ние бяхме част от неделното зрелище — сирачетата на отец Понс.
Единствено мадмоазел Марсел изглеждаше готова да хапе от прага на своята аптека. Когато нашият свещеник, който вървеше най-отзад, мина покрай нея, тя не се сдържа и измърмори:
— Хайде на промиването на канчето! Нахранете ги с дим! Дайте им доза опиум! Смятате, че ги утешавате, но тези лекове са отрови! Най-вече религията!
— Добър ден, госпожице Марсел — отговори с усмивка отец Понс. — Гневът много ви разхубавява, както всяка неделя.
Изненадана от комплимента, тя ядно се прибра в аптеката и тъй рязко тръшна вратата, че за малко да счупи звънчето.