Синът на Ной
- Автор: Шмитт Эрик-Эмманюэль
- Серия: Кръговратът на незримото #4
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Переводчик: Зорница Китинска
- Жанр: Прочая религиозная литература
Электронная книга - «Синът на Ной». Краткое содержание книги:
— Грип! Светкавична форма на грип. Разкажи ми историята си.
Щом ставаше дума да се повтори онова, което тя бе измислила, мадмоазел Марсел изведнъж започваше да чува другите.
— Казвам се Жозеф Бертен, на шест години съм, роден съм в Анверс и родителите ми починаха миналата зима от грип.
— Добре. Дръж, на ти един ментов бонбон.
Когато беше удовлетворена от мен, тя имаше жестове като на звероукротител — хвърляше ми бонбон, а аз трябваше да го хвана във въздуха.
Всеки ден отец Понс идваше да ни види, без да крие трудностите, които срещаше да ми изнамери приемно семейство.
— В околните ферми всички „сигурни“ хора са прибрали вече по едно-две деца. Освен това, евентуалните кандидати се колебаят, те биха били по-разнежени от някое бебе. Жозеф е вече голям, на седем е.
— На шест съм, отче — възкликнах.
За да ме награди за намесата, мадмоазел Марсел ми натика един бонбон в устата, а след това изкряка към отеца:
— Ако искате, господин Понс, аз мога да стресна колебливите.
— С какво?
— По дяволите! Ако не приемат бежанци, им спирам лекарствата! Да пукнат с отворена уста!
— Не, госпожице Марсел, хората трябва сами да поемат риска. Все пак ги грози затвор за съучастничество…
Мадмоазел Марсел се извъртя към мен.
— Ще ти хареса ли да станеш пансионер в училището на отец Понс?
Знаех, че е безполезно да отговарям, та не помръднах и я оставих да продължи.
— Вземете го с вас в „Жълтата вила“, господин Понс, макар това да е първото място, където ще претърсят за скрити деца. Но, по дяволите, с документите, които му изфабрикувах…
— Как ще го храня? Вече не мога да искам от властите нито един купон за продоволствия. Децата в „Жълтата вила“ са недохранени, знаете добре това.
— Ами, няма проблем! Бургмистърът ще дойде тази вечер за инжекцията си. Аз ще се погрижа.
През нощта, след като смъкна желязната рулетка на аптеката с такъв грохот сякаш бе взривила танк, мадмоазел Марсел дойде при мен в мазето.
— Жозеф, може би ще имам нужда от теб. Хайде да се качиш горе и да постоиш в шкафа с палтата без да шукваш, а?
И тъй като не отговорих, тя се нервира.
— Зададох ти въпрос! По дяволите, тъп ли си или какво?
— Да, добре.
Когато се звънна, аз се пъхнах сред висящите дрехи, просмукани с нафталин, а мадмоазел Марсел въведе бургмистъра в задната стаичка. Тя му помогна да съблече габардиненото си палто и го пъхна под носа ми.
— Все по-трудно ми става да си осигурявам инсулин, господин ван дер Мерш.
— О, времената са тежки…
— Всъщност, другата седмица няма да мога да ви бия инжекцията. Недоимък! Няма как! Край!
— Боже… ами тогава… диабетът ми…
— Няма начин, господин бургмистър. Освен ако…
Освен ако какво, госпожице Марсел? Кажете. На всичко съм готов.
— Освен ако ми дадете купони. Мога да ги разменя срещу вашето лекарство.
Бургмистърът отговори с паника в гласа.
— Невъзможно… надзирават ме… през последните седмици населението на селото твърде много се увеличи… и вие добре знаете защо… не мога да искам повече, без да привлека вниманието на Гестапо върху нас… това… това ще ни излезе през носа… на всички нас!
— Вземете това памуче и натиснете силно. Още!
Докато тормозеше бургмистъра, тя се приближи до мен и бързо и тихо ми подхвърли между вратите:
— Вземи ключовете от палтото му, желязната връзка, не покритата с кожа.
Стори ми се, че не съм чул добре. Дали тя отгатна това? И добави през зъби:
— И се размърдай, по дяволите!
Тя се върна да довърши превръзката на бургмистъра, а аз пипнешком му отмъкнах връзката с ключовете.
След като посетителят й си тръгна, тя ме освободи от шкафа, изпрати ме в мазето, а след това се стопи в нощта.
Много рано на другата сутрин отец Понс дойде да ни предупреди:
— Бойна тревога, госпожице Марсел, откраднали са купоните от кметството!
Тя потри ръце.
— Така ли? Че как са могли?
— Крадците са разбили кепенците и са счупили един прозорец.
— Виж ти! Бургмистърът си е потрошил кметството, така ли?
— Какво искате да кажете? Че той е откраднал…
— Не, аз бях. С неговите ключове. Но когато сутринта ги оставих в кутията му, бях сигурна, че той ще си спретне грабеж, за да не го заподозрат. Тъй че, господин Понс, вземете листите с купоните. Тази купчинка е за вас.