Синът на Ной
- Автор: Шмитт Эрик-Эмманюэль
- Серия: Кръговратът на незримото #4
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Переводчик: Зорница Китинска
- Жанр: Прочая религиозная литература
Электронная книга - «Синът на Ной». Краткое содержание книги:
Руди забелязал, а после и се уверил в това шетане, докато бягал от общата спалня, за да пуши в тоалетните.
— Къде ходи?
— Нищо не знам. Нямаме право да излизаме от „вилата“.
— Ще го проследя?
— Ти ли? Че ти си само на шест години.
— Всъщност седем. Почти осем.
— Ще те изгонят.
— Мислиш, че ще ме върнат на семейството ми ли?
Макар Руди с викове да отказа да ми стане съучастник, все пак му свих часовника и зачаках вечерта с нетърпение, като даже не ми се наложи да се боря със съня.
В девет и половина се промъкнах между леглата до коридора, скрих се зад голямата печка и видях отец Понс да слиза безмълвно и да се плъзга като сянка покрай стените. Бърз като сатана, той завъртя тумбестите ключалки на задната врата и се измъкна навън. Трябваше ми минутка, за да затворя крилото безшумно, та се забавих и за малко да изпусна слабия му силует между дърветата. Това същият човек ли беше, онзи достоен свещеник, спасител на деца, който сега бързо се промъкваше под нащърбената луна и по-гъвкав от вълк, заобикаляше храстите и пъновете, в които аз се препъвах с босите си крака в дървено сабо? Треперех от страх да не се отдалечи много. По-лошо даже, боях се да не изчезне, защото тази вечер той много приличаше на зловещо създание, което знае най-причудливи магии.
Той забави ход на полянката, където свършваше паркът на училището. Пред нас се издигаше стената на оградата. Имаше само един изход — ниската желязна врата, която водеше към пътя до изоставената църква. За мен преследването свършваше дотук — никога не бих се осмелил да го последвам по пижама и с вкочанени от студ крака сред тъмата на непознатото поле. Но той приближи до тесния параклис, извади от расото си един несъразмерно голям ключ, отвори вратата и бързо я затвори след себе си, като два пъти превъртя ключа.
Значи това била загадката на отец Понс? Значи ходи вечер тихичко да се моли сам в дъното на градината? Бях разочарован. Какво по-незначително! Какво по-прозаично! Тресях се от студ, пръстите на краката ми бяха мокри и не ми оставаше нищо друго освен да се прибера.
Внезапно ръждясалата врата се отвори и един натрапник с раница на гърба влезе в двора.
Без да се колебае, той се отправи към параклиса и почука няколко пъти тихо и ритмично, очевидно подчинявайки се на някакъв код.
Отецът отвори, размени с непознатия няколко думи полугласно, прибра раницата, а след това отново се заключи. Човекът си тръгна, без да чака.
Стоях слисан зад дънера. Какво ли пренасяше отецът? Какво ли имаше в раницата? Седнах на мъха и облегнах гръб на дъба, решен да изчакам следващите доставки.
Нощната тишина пращеше от всички страни, сякаш я гореше тревожен огън. Бегли шумове проскърцваха като къси проблясвания без продължение, без обяснение, като кратко раздиране и стонове, тъй неразбираеми, както нямата болка, която ги последваше. Сърцето ми биеше прекалено бързо. Главата ми сякаш бе стегната в менгеме. Уплахата ми започваше да се превръща в треска.
Само едно ме успокояваше — тиктакането на часовника. Невъзмутим и някак приятелски, часовникът на Руди на китката ми продължаваше да отмерва времето, без да се впечатлява от мрака.
В полунощ отецът излезе от параклиса, заключи грижливо и пое по посока на „Жълтата вила“.
Понечих да го спра пътьом, толкова изтощен бях, но той така бързо се промъкна между дърветата, че не успях.
На връщане не бях тъй предпазлив като на излизане. На няколко пъти скършвах клонче. При всяко изпращяване отецът спираше разтревожен и се вглеждаше в тъмнината. Щом стигна до „Жълтата вила“, той потъна в нея и изщрака ключалките след себе си.
Това не го бях предвидил — да остана заключен вън от пансиона! Сградата се издигаше пред мен компактна, мрачна, враждебна. Студът и будуването бяха изсмукали силите ми. Какво да правя? Не само, че на сутринта щяха да открият, че съм спал навън, ами къде ли щях да спя сега? Дали щях да бъда още жив на другата сутрин?
Седнах на стълбите и се разплаках. Това поне ме стопляше. Отчаянието ми подсказваше само един изход: да умра! Да, най-достойно бе да умра, тук и веднага.
Една ръка легна на рамото ми.
— Хайде, влизай бързо.
Подскочих по рефлекс. Руди ме гледаше тъжно.
— Като не те видях да влизаш след отеца, разбрах, че имаш проблем.
Макар че ми беше опекун, че беше два метра и че трябваше да му стъжня живота, за да запазя авторитета си, аз се хвърлих в ръцете му и за няколко сълзи време приех да бъда само на седем.